Никълъс посегна към нея и я стисна здраво за раменете.
— Не, няма — каза й равно. — Може да си всякаква, лейди, но не се предаваш лесно.
Придърпа я към себе си и я притисна към гърдите си. Осъзна, че го е направил, малко по-късно.
Но въпреки мисълта, че не бива да го прави, въпреки всичките си инстинкти, той не я пусна.
И още по-странно, тя за първи път не се възпротиви. Напротив, притисна се към него, като продължаваше да плаче.
— Шшт — прошепна той. — Всичко ще се оправи, мис Делафийлд. — След малко вдигна дясната си ръка и погали мократа й коса. — Заблудихме преследвачите. Входът на пещерата е скрит — дори ние нямаше да го видим, ако не бяхме толкова близо. А и кучетата не могат да ни надушат във водата. Стражарите ще си помислят, че или сме се удавили, или течението ни е отнесло. Ще ни търсят надолу по реката.
Това не звучеше особено убедително, дори и за него. Кучетата продължаваха да лаят над главите им.
Тя поклати глава, очевидно не му вярваше, и потрепери в ръцете му.
— Няма да се измъкнем живи оттук, нали? — прошепна тя през сълзи.
— Вече го направихме. Просто трябва да се държим един за друг и…
Той спря и тя вдигна глава.
Той погледна в очите й, в тези златни дълбини, в които толкова лесно можеше да се удави, и да си вярваме.
Последните думи бяха само тих шепот. Не можеше да повярва че си ги е помислил, камо ли че ги е изрекъл гласно.
След секунда тя изведнъж осъзна — в същия момент, в който и той — че прегръдката им е прекалено интимна. Гърдите й се притискаха в неговите, телата им излъчваха топлина, устните им бяха съвсем близо.
Той осъзна също, че в прегръдката му няма нищо сексуално, а само нежност. Успокояваше я. И съвсем непринудено използваше думата „ние“. А това не беше част от сделката. Той просто трябваше да я поддържа жива. Не спокойна, а просто жива.
Но не можеше да я пусне.
Миг по-късно, без да се замисля, той приближи устните си към нейните.
Тя внезапно се дръпна назад.
— Да… добре — сковано каза тя и се покашля. Бързо изтри мокрите си бузи. — Предполагам, че си прав. Би… би трябвало да съм доволна, че поне засега объркахме преследвачите.
Никълъс замаяно мислеше, че преследвачите не са единствените объркани в случая. Той трепереше, но не само от студ и болка, а от нещо непознато, но много по-силно.
— И мисля, че те помолих да не ме докосваш — добави момичето с леден глас.
Той се втренчи в нея, неспособен да схване значението на думите й. Хареса му да я държи в прегръдката си. И това нямаше нищо общо със сексуалното желание, което изпитваше към нея. Влиянието, което имаше върху него, се дължеше на нещо съвсем различно, нещо много по-сложно.
А това го правеше неспокоен.
— Но мисля… мисля, че би трябвало да ти благодаря, че ме спаси — продължи тя тихо, докато изцеждаше водата от роклята си. — Щях да се удавя, ако не беше ти.
— Ако умреш ти, умирам и аз, забрави ли? — подхвърли той в отговор.
— Да, разбира се, че не съм забравила — отвърна тя със същия рязък тон и го погледна в очите. — А това повдига един друг въпрос. Сега сме тук и това е добре… — Тя спря и огледа тъмната пещера. — Но как, за Бога, ще се измъкнем оттук?
Глава 11
Те вървяха внимателно, но стъпките им отекваха силно. Сам се взираше пред себе си с широко отворени очи. Страхуваше се, че всяка следваща стъпка може да ги изпрати на дъното на някоя пропаст. Или по-лошо — да ги изправи пред непроходима каменна стена.
Спътникът й вървеше след нея.
Въпреки че сигурно вече вървяха повече от час, все още не бяха стигнали до края на пещерата, нито пък до някакъв изход.
Сам мислеше, че е свикнала с дрънченето на веригата, но подскачаше всеки път, щом тя се закачеше в някой камък. Всички звуци тук се чуваха някак странно, зловещо.
Тя вървеше напред, вдигната високо факлата си — ако една напоена с уиски фуста, омотана около кутия за бисквити, може да бъде наречена факла. Но слабият пламък беше недостатъчен, за да разпръсне тъмнината.
Сърцето й биеше силно. Продължаваше да кашля — имаше чувството, че е погълната половината река.
Премести тежката кошница на другото си рамо. Цялото тяло я болеше. По ръцете и краката й имаше множество драскотини. Водопадът и скалите си бяха казали думата.
На някои места проходът толкова се стесняваше, че те едва успяваха да се промъкнат. На други таванът се снишаваше и те трябваше да пълзят. В последните няколко метра се беше разширил и те се намираха в обширна зала.
Но не можеха да стигнат до края. От време на време тя усещаше лек полъх на вятър, слабо течение, което я караше да мисли, че трябва да има отвор някъде пред тях. Напрягаше зрението си да долови и най-бледия слънчев лъч. Молеше се да намерят изход, който да им спести още едно преживяване като това с водопада и водовъртежа. Никой от двамата не искаше да рискува отново.