Така че продължаваха да вървят все по-навътре и по-навътре. Не спираха.
Засега бяха загубили преследвачите си. Но за колко дълго? Когато стражарите не ги намерят надолу по реката, те ще се върнат, за да претърсят отново гората. Не й се нравеше идеята да излязат от пещерата само за да се окажат в средата на глутница кучета и стражари.
Колкото по-скоро излязат оттук, толкова по-добре. Времето не беше на тяхна страна.
„Моля те — мислеше си тя — моля те, нека има изход. Моля те, Господи, помогни ми да го намеря.“
— Хайде да си починем.
Стресната от гласа на спътника си, Сам за малко не изпусна факлата. Спря и се обърна назад. За първи път той искаше да спрат. Обикновено тя беше тази, която отказваше да продължи.
Днес той я бе изненадал неведнъж — включително с молбата си тя да води, докато търсят изход от пещерата. И с това, че не протестира, нито пък направи някаква присмехулна забележка, когато тя предложи да носи тежката кошница с провизии.
— Добре ли си? — попита тя. Искаше й се сърцето й да спре да бие толкова бързо.
Той седна на пода на пещерата, подпря здравото си рамо на грапавата стена и кимна. Но дишаше толкова тежко, сякаш досега бяха тичали.
Веригата издрънча, когато Сам седна срещу него Стомахът й се беше свил на топка от притеснение. Смъкна кошницата от рамото си и намести факлата си в една дупка на земята между тях.
Спътникът й погледна към изобретението й и се усмихна за секунда.
— Понякога, лейди, много ме учудваш.
Тя срещна погледа му, но бързо погледна настрани. Не можеше да го погледне в очите, откакто…
Тя преглътна и се опита да прогони спомена за прегръдката му. Полагаше големи усилия да не мисли за това.
Разрови горящата си фуста с ножа. Чудеше се колко ли още ще гори.
— Съжалявам, че трябваше да използвам толкова много от уискито ти. — Бутилката беше оцеляла благополучно при премеждието им в реката — Как е рамото ти?
Той надигна манерката с вода, която носеше, и жадно отпи.
— Добре.
Тя го наблюдаваше през спуснатите си клепки. Не изглеждаше добре. Напротив — изглеждаше ужасно. А сигурно се чувстваше още по-зле.
Когато я е спасяват във водовъртежа, шевовете на раната му се бяха разкъсали и тя се бе отворила. Предишната малка дупчица се бе превърната в зейнала рана. Но той не й бе казал, не бе го споменат през цялото време, докато седяха във входа на пещерата и обсъждаха какво да правят.
Чак когато тя запали огъня и сама видя раната, като за малко не припадна, чак тогава той й обясни.
Тя се постара отново да я зашие, но той бе загубил много кръв. Твърде много.
И сега, като го наблюдаваше на мъждивата светлина, стомахът й се свиваше от тревога.
Лицето му беше съвсем бяло. Силните мускулести ръце, които се бяха борили с течението и водовъртежа, сега лежаха като безжизнени от двете му страни. Разкъсаната му окървавена риза беше отворена — не беше си направил труда да я закопчее след като тя отново заши раната му.
И въпреки че в пещерата беше студено, капчици пот се стичаха по врата му, през космите на гърдите му… през дамгата.
Но най-много я притесняваше изражението му, защото по него можеше да съди колко силно го боли. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се предаде и ще припадне, но очевидно полагаше усилия да си пребори със слабостта си.
Сам усети неочакван прилив на чувства. Нещо по-силно от притеснението и тревогата. Нещо, което не беше изпитвала досега. Може би възхищение или уважение за изключителната му смелост и издръжливост. Не беше съвсем сигурна какво е това чувство.
Беше сигурна единствено, че той не може да понесе повече. Смел или не, той имаше нужда от време, за да оздравее. Време и сън. Но продължаваше да настоява, че се чувства добре и могат да продължат, че отсега нататък ще си почива за съвсем кратко. После смутолеви нещо от сорта, че е научил урока си.
Тя отвори кошницата. Беше взела решение. Той имаше нужда от почивка. На нея също не й харесваше идеята да остават за дълго на едно място, но нямаха друг избор.
Но тъй като той нямаше да се вслуша в здравия разум, тя щеше да опита друг начин да го убеди.
— Искаш ли нещо за ядене? — Тя извади един парцал от кошницата, разстла го на пода между тях и започна да нарежда оцелялата храна. — Сигурна съм, че дори и накиснато, осоленото телешко става за ядене. Предполагам, че стафидите и смокините също няма да са съвсем лоши…