— Не съм гладен.
Сърдитият му отговор въобще не беше окуражителен.
— Е, аз пък умирам от глад.
Тя разгърна пушеното свинско, отряза си парче сирене и започна да яде. Скашканата храна въобще не можеше да се нарече вкусна, но трябваше да се задоволят с нея.
За нещастие, той въобще не изглеждаше изкушен.
Тя се огледа наоколо. Не виждаше много, но в тази част на пещерата въздухът сякаш беше по-свеж. Лекият полъх трябваше да идва от някъде. Трябваше да има изход.
— Тук е малко по-приятно — обади се тя с пълна уста. — Поне е по-сухо, отколкото в другите части на пещерата. Защо не останем за известно време? Да си починем? — После побърза да подкрепи идеята си с аргументи. — Кучетата ще ни търсят надолу по течението с часове, така че имаме известно време…
— И няма да го губим. — Очите му се отвориха. — Побързай с обяда си, ваше благородие. Трябва да продължим.
Сам се намръщи. Явно думите бяха безполезни, що се отнася до този упорит мъж. Единственото нещо, от което разбираше, беше действието.
Така, без да обръща внимание на думите му, тя извади от кошницата останките от накъсания чаршаф, който бяха взели със себе си. Смачка го на топка и го сложи на пода на пещерата до него.
После посегна, сложи ръката си в средата на гърдите му и се опита да го блъсне назад.
Но той беше непоклатим като скала.
Повдигна едната си вежда.
— Какво точно си мислиш, че правиш, мис Делафийлд?
— Поддържам те жив.
— Аз сам мога да се поддържам жив. — Той отблъсна ръката й.
— Трябва да си починеш — каза тя раздразнено. — Трябва…
— Трябва да намеря някакъв проклет начин да изляза от тази проклета пещера. За предпочитане преди тази проклета армия от стражари да се е върната.
Тя се отдръпна от него, стресната от този внезапен изблик на гняв.
— А това, от което нямам нужда — продължи той, втренчен в нея, — е някоя жена, която да се суети около мен.
Тя не каза нищо, сдържа гнева си. Разбра на какво се дължи лошото му настроение само от думата суети. Изглежда, за този мъж е много трудно, може би дори невъзможно, да понася дори и най-малките грижи на някого за собствената си личност.
Изглежда също, за него въпросът беше решен. Бавно се изправи на крака, макар че очевидно усилието му причиняваше болка. Трудно си поемаше дъх и едва стоеше на краката си.
Тя остана на мястото си, гласът й беше топъл:
— Мисля, че ще е по-добре да седнеш, преди да си паднал.
— Забравяш кой заповядва тук.
— Не, не забравям. — Очите й срещнаха погледа му. — И тя стои пред теб.
Изражението му стана сурово.
— Край на бунта. — Той се наведе и взе кошницата. — А сега да тръгваме.
— Инатът ти ще те убие — отвърна тя. — А ако убие теб, ще убие и мен.
— Не се инатя. Просто разсъждавам разумно.
— Разсъждаваш глупаво.
— Размърдай си задника, мис Делафийлд.
Тя се втренчи право в разгневените му очи. И не помръдна.
— Не.
— Това не е молба.
— Не ме интересува. Няма да стана. А веригата е твърде къса, за да ме хванеш и да ме влачиш, така че, освен ако нямаш намерение да ме дърпаш за косата — тя метна сплъстената си руса грива на гърба си, в случай, че наистина решеше да го направи, — оставаме тук.
Изумруденият му поглед заблестя от сдържана ярост заради неподчинението й. Стисна зъби и юмруци.
Но въпреки че от всяка част на тялото му се излъчваше гняв, тя продължи да го гледа, без дори да трепне, макар че сърцето й щеше да изскочи от гърдите.
Мина доста време, преди тя отново да се осмели да заговори.
— Не разбирам — каза тихо и поклати глава. — Ти си просто едно човешко същество. Защо така се насилваш?
Проклятието му беше ужасно.
— Ставай, лейди. Веднага.
Тя не се подчини. Погледна го отново, безмълвна. Въпросът й остана да виси във въздуха.
И в този момент тя разбра нещо — той нямаше да я нарани. Въпреки заплахите си и гневния поглед, въпреки студеното си държане и непрекъснатото повтаряне, че не му пука за никого, освен за самия него… той нямаше да й причини зло.
Имаше нещо в него, което не би му позволило. Под белезите, които говореха за живот, прекаран в насилие, туптеше сърце на благороден човек.
Тяхната безмълвна битка трая една минута. После още една.
Най-накрая тя сведе поглед и реши да се предаде. След малко отново погледна към него и протегна ръка.
— Нека да ти помогна.
Устата му се изкриви в цинична, подигравателна усмивка. После въздъхна, погледна нагоре и поклати глава.
— Проклет — промърмори той през зъби. — Аз съм проклет.
Тя не разбра какво имаше предвид. Той не обърна внимание на предложената му ръка, но гневът му беше преминал. Седна.