После се изпъна по корем, сгъна ръцете си върху смачкания парцал, сложи глава на тях и затвори очи.
— Не повече от час — изръмжа. — Не ме оставяй да спя повече от час.
— Добре — тихо се съгласи тя.
Без да има часовник, помисли си тя с усмивка, как можеше да знае кога точно е изтекъл един час?
Сам го гледаше и се чувстваше… доволна. Единствено така можеше да определи чувството, което изпитваше. Доволна. Че се беше наложила, че той все пак се вслуша в гласа на разума.
Не искаше да анализира повече чувствата си. Обърна се и се зае да прибира продуктите в кошницата. После разгледа другите им запаси: няколко малки свещи, две чаши и прибори за хранене, въдици и няколко кукички, едно въже, рога с барут и дузината патрони, които взеха от Суинтън и Лийч, макар че вече не можеха да им бъдат полезни, тъй като бяха изгубили пистолета.
Какво ли не би дала за чисти бинтове и истинска храна, помисли си тя и се намръщи. И една пушка. За нещастие, нямаха нищо подобно, с което да се изправят срещу неприятеля. Можеха да разчитат само…
Един на друг.
Сам затвори кошницата и я бутна настрана. Щеше й се да може да прогони тази мисъл. След като прегледа провизиите им, вече нямаше с какво да се занимава. Огледа се наоколо, като се опитваше да избягва посоката, в която се намираше спътникът й.
Защото щом го погледнеше, веднага се замисляше какво се беше случило с тях във входа на пещерата. Нейният унизителен страх. Начинът, по който той се опита да я успокои.
Въобще не беше очаквана от него нещо подобно.
Бузите й отново пламнаха. Чувстваше се ужасно, че е показала слабост пред някого — особено пред мъж. Особено пред него. Но той не й се подигра. Вместо това я прегърна. С такава нежност, която тя не бе и подозирала, че може да се намери у него. Точно когато мислеше, че е разбрала що за човек е, той я изненада.
Но това, което я изненадваше повече, беше фактът, че й харесваше да я прегръща.
Тази мисъл я накара да потрепери. Това беше странно. Опасно. Този човек беше престъпник. Един ветеран от затворническите кораби. Арогантен. Непредсказуем. Враждебен. И непоносим.
А на нея й харесваше да я прегръща.
За един момент, само за момент, тя се бе почувствала добре… в безопасност.
Това я дразнеше. Нервно започна да разплита дузините малки възли в косата си.
Но въпреки че вниманието й бе ангажирано с това, тя продължаваше да поглежда към мъжа, който лежеше пред нея на пещерния под.
Как е могла да се почувства в безопасност в прегръдката му? За Бога, та тя дори не знаеше името му! Да не би да е загубила ума си? Да не би падането във водопада да е размътило мозъка й?
Продължаваше да мисли за думите, които той й прошепна: Трябва просто да си вярваме.
Можеше ли да го направи? Да му вярва? Горчивият й опит казваше, че не може да вярва на мъжете. Особено на такива като него, престъпници. Нито дори на мъже като чичо й, които изглеждаха толкова почтени и мили на пръв поглед.
Откакто напусна Лондон преди шест години, тя много внимаваше с мъжете. Доверието означаваше слабост. Уязвимост. А като си уязвим, лесно ставаш жертва.
А Саманта Делафийлд никога нямаше да бъде жертва. Никога. Беше се заклела в това преди шест години и имаше намерение да удържи на думата си.
Отметна косата си, отмести поглед от спътника си и въздъхна с облекчение. Нямаше никаква загадка, никаква причина да изпитва тревога. За момент чувствата й се бяха объркали, това беше всичко. Беше лесно обяснимо, след всичките тези премеждия, през които мина в продължение само на два дни.
Ако изпитваше нещо към този мъж, това беше просто благодарност. Обикновена благодарност, че й спаси живота във водовъртежа.
В това нямаше нищо лошо. Можеше спокойно да изпитва благодарност към него.
Но не можеше да изпитва доверие.
Ставаше все по-тъмно и по-тъмно и Сам разбра, че импровизираната й факла догаря. Благодарна, че има нещо, което да отвлича, вниманието й. Сам се опита да измисли някакъв начин да поддържа огъня. Беше се оглеждала за някакви клонки или растителност, докато вървяха през пещерата, но нямаше нищо подобно.
Единственото гориво, на което можеха да разчитат, бе това, което носеха със себе си. Тя отвори кошницата, извади бутилката с уиски и изля малко върху кутията за бисквити. Пламъците запращяха и се издигнаха толкова нависоко, че за малко не опърлиха косата й.
— Да ни запалиш ли се опитваш, или това е някакъв нов начин за сушене на коса?
Сам го погледна, все още с бутилката в ръка.
— Опитвам се да поддържам огъня. А ти трябваше да спиш.