— Не мога. — Той се обърна на една страна, като я наблюдаваше през полуспуснатите си клепки. — Трябва ли да използваш всичкото уиски за това?
Тя запуши бутилката и я върна в кошницата.
— Съжалявам, ако съм вдигнала шум.
Тя нямаше намерение да остави огъня да изгасне. Перспективата да останат на тъмно в тази пещера съвсем не й се нравеше.
— Не шумът ми пречи да спя.
Гласът му беше тих, почти като стенание. Сам се намръщи, объркана, но бързо разбра какво има предвид той, но никога нямаше да го каже — болката е толкова силна, че не му дава да заспи.
Стомахът й се сви.
— Мога ли… да направя нещо? — попита тихо.
— Можеш да ми подадеш бутилката.
Тя се поколеба за момент, после я извади и му я даде. В нея имаше по-малко от три пръста от ценната течност, но не можеше да му откаже.
Той се понадигна на лакът и отпи.
Факлата отново запращя и сенките около тях затанцуваха. Сам неспокойно започна да рови из кошницата. Търсеше нещо, което може да използва като гориво.
Пръстите й докоснаха рога с барута. Внезапно я осени една идея и тя изтърси малко от праха на дланта си. После го посипа върху пламъците.
— Ваше бла…
Силен гърмеж и стълб черен дим прекъснаха предупреждението му. Вдигна се облак сажди и Сам се дръпна назад, триейки лепкавата чернилка, която покри лицето й.
В пещерата отекна мъжки смях.
— Може и да си талантлива крадла, мис Делафийлд, но от познанията ти за оръжията има какво още да се желае.
Тя му хвърли сърдит поглед.
— Струваше си да опитам. — Изтри насълзените си очи. — И не съм талантлива крадла, а съвсем обикновена.
— Не и според наградата за главата ти.
Това я накара да се намръщи.
— Е, никога не съм била талантлива крадла. Просто съм жена, а това изглежда, много ми помага.
— Как така?
Тя сви рамене.
— Повечето хора, които видят млада, добре облечена жена, си мислят: „Какво заплаха би могла да бъде тя?“
— Така е. Представям си как повечето хора биха си помислили… — Зелените му очи обходиха лицето й. — Каква заплаха би могла да бъде тя?
Гласът му сякаш я прониза. Не й хареса начинът, по който каза тези думи. Нито пък начинът, по който я гледаше.
Устоявайки на желанието да се дръпне назад, тя се загледа в пламъците и остана безмълвна известно време.
После изведнъж си спомни, че той трябваше да се опита да поспи, а не да води заядливи разговори.
— Помага ли уискито?
— Малко. — Той легна отново на една страна, като не успя да прикрие болезненото си стенание.
Но вместо да затвори очи, продължи да я наблюдава по същия начин.
— Ако предположим, че се измъкнем живи от тук, мис Делафийлд, и че някак успеем да махнем тази проклета верига от краката си, какво ще правиш? Как смяташ да похарчиш откраднатото?
Той започваше да слива думите. Ефектът на уискито бе по-бърз, отколкото бе очаквала. Съмнявайки се, че умът му е съвсем бистър, тя за момент си помисли, че може да му каже истината. Но после поклати глава.
— Ще ми се смееш.
— Няма. — Той вдигна свободната си ръка и я сложи на сърцето си. — Обещавам.
Този познат жест не беше много убедителен — не и върху белега, подобен на вилица.
— Да, ще ми се смееш — отвърна тихо тя. — Ти винаги ми се смееш. Непрекъснато се подиграваш с плановете ми, с интелигентността ми, с всичко, свързано с мен.
— Този път няма, ангелче — промълви той. — Не съм в такова настроение.
Тя отново се досети какво има предвид, макар че не го каза. Сигурно не би го признал и пред себе си.
Имаше нужда от нещо, което да му отвлича вниманието от болката.
Тя извърна лице. Не искаше той да види в очите й какво изпитва.
Преметна косата си през едното си рамо и започна да я сплита на плитка. Мислеше. Реши, че няма нищо лошо в това да му разкрие тази част от истината.
— Искам да си купя билет за кораб за Италия. За Венеция.
Той беше изненадан.
— Венеция? Защо Венеция?
— Защото… — Тя погледна към тавана на пещерата. Представи си синьото небе на Италия. — Защото тя е всичко, което Англия не е. Чиста, открита, топла, красива… — Гласът й омекна. — Чиста. — Погледна към косата, която сплиташе. — Никога не съм я виждала, но съм чела много за нея. Откакто гледах една постановка на „Много шум за нищо“ на Шекспир, мечтая да отида в Италия. Ще си купя малка къща във Венеция.
Тя свърши с плитката, завърза я с един копринен конец, който измъкна от ръкава си, и зачака да чуе смеха на спътника си.
— Мога да си те представя във Венеция.
За нейна изненада гласът му не звучеше подигравателно, а… замислено.
Вдигна глава и видя, че той я наблюдава през полуотворените си очи.
— На слънчевото Адриатическо крайбрежие — продължи той. — Облечена в коприна и кадифе, блестяща като злато. Заобиколена от скъпоценности и картини. — Устните му се разтегнаха в лека усмивка, но тя не беше саркастична. — Ще си съвсем на мястото си там.