Гласът му беше повече от сериозен. Сякаш беше изпълнен с… копнеж.
Сам се надяваше, че той няма да забележи изчервяването й.
Очите му се затвориха напълно. Може би от уискито, може би от умората или пък и от двете.
— И защо още не си отишла там? Защо стоиш в Англия?
Беше й необходимо известно време, преди да му отговори.
— Защото не исках да напусна Англия просто така, само за да се окажа в същото окаяно положение някъде другаде. Ако трябва да крада, по-добре да го правя тук, където поне зная езика и обичаите. Би било невъзможно да се опитваш да започнеш нов живот в друга страна без пари.
— Вярно — съгласи се той, — съвсем вярно.
— Мисля, че винаги е по-добре, ако си правиш планове. Когато отида във Венеция, никога повече няма да наруша закона. Никога няма да ми се наложи да нарушавам закона. Ще си измисля ново име, ще започна нов живот…
— И ще забравиш миналото?
— Да.
— Чудесна идея. Много добър план. — В гласа му сякаш се промъкваше лека насмешка. — Желая ти късмет, ваше благородие.
— Човек трябва да забравя миналото — каза студено тя, подразнена от промяната в тона му. — По-добре е да живееш за бъдещето. Смятам да си купя къща и да се захвана със собствен бизнес. Учила съм италиански. Всъщност говоря го доста добре. Sei uno sciocco insopportabile.
— Posso direlo stesso di te — отговори той. — Не съм непоносимо хлапе. Говориш доста добре.
Тя премига изненадана.
— Ти знаеш италиански?
Той отвори очи и се ухили.
— Ти не си единствената със скрити таланти, ангелче. Сам забеляза, че думата „ангелче“ беше загубила предишното си саркастично звучене.
Но забеляза също, че той все повече сливаше думите повече, отколкото би могла да му повлияе една единствена глътка уиски.
Тя взе факлата, приближи се и се наведе над него. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Кожата му вече не беше бледа, а зачервена. Очите му бяха като стъклени.
— О, не! — прошепна тя.
— О, да — засмя се той.
— Не става въпрос за скритите ти таланти. — Тя сложи ръка на челото му. — Имаш треска. Целият гориш!
Той потрепери.
— И аз се чудех какво ми става, но реших, че е от огъня ти.
Той може би се шегуваше, но нея я сграбчи ледената ръка на страха. Нямаше одеяла, гориво, никакви лекарства.
Не можеше да му помогне по никакъв начин.
А с тази верига, която ги свързваше…
Тя щеше да остане тук, без да може да направи и две крачки.
За пръв път я обзе истински ужас. Беше много вероятно той да умре. И тя заедно с него. Тази страшна вероятност сега ставаше ужасна реалност.
— Не! — Тя се задушаваше. — Не! Ти ще се оправиш. Трябва да се оправиш!
Той премига, погледът му беше стъклен, нефокусиран.
— Разбира се, че ще се оправя — промълви замаяно. — И вече ти казах, нямам нужда от жена, която да се суети около…
Той припадна, преди да успее да завърши изречението.
Глава 12
Лондон
Прескот Хибърт се облегна на кадифените възглавници в каретата си, мързеливо събу ботушите си и вдигна крака на седалката срещу себе си. Разхлаби вратовръзката си и разкопча брокатената жилетка, която стягаше доста закръгления му корем. Каретата се движеше по калдъръмените улици на Пикадили.
Хладният нощен въздух влизаше през спуснатите пердета на прозорците и носеше аромата на рози някъде от Хайд Парк. Настанен удобно, Прескот се усмихна на познатите звуци, които долитаха от града, който той обичаше и на който служеше: псувните на файтонджиите, смеха на гуляйджиите, които се прибираха вкъщи.
Да защитава всички тези хора от престъпниците, беше тежка задача, но пък си струваше. Той отвори сребърния си джобен часовник, подарък от лорд Мейър, и погледна колко е часът. Почти полунощ.
Намръщи се със съжаление. Мразеше да се прибира толкова рано, но утре в седем сутринта трябваше да бъде в съда. Имаше много сериозно углавно престъпление, което трябваше да представи на краля, и искаше да изглежда добре. Затвори капачето на часовника и го пусна в джоба на сакото си.
С въздишка на удоволствие той си припомни изминалата вечер — печено телешко, сурови стриди, пай от дюли, хубав портвайн… и скъпо момиче.
Тя беше току-що пристигнала от провинцията. Имаше тъмна коса и пълни устни. Някъде около тринайсетгодишна.
Сводниците в клуба му, Лейкън Съсайъти, непрекъснато го учудваха и радваха с предложенията си. Те се стараеха да угаждат на мъжете като него — важни и влиятелни хора, които имат нужда от най-доброто. Те разбираха от жени и избираха само най-свежите и най-красивите момичета от тълпите, които всяка седмица пристигаха в Лондон. Работеха в пълна дискретност и примамваха девойчетата с обещания за работа и квартира.