След около месец повечето от момичетата се приспособяваха към този начин на живот. За тези, които отказваха да се подчинят, винаги се намираше по малко опиум.
Тези, които наистина причиняваха неприятности, бяха давани на членовете на клуба, които имаха необичайни предпочитания. Резултатът от това бяха зачестилите напоследък нещастни случаи.
Това беше причината членуването в клуба да е толкова скъпо. Всичко се пазеше в пълна тайна, работеше се само с пароли и псевдоними.
Но си струваше всяка лира.
Прескот запали една дълга цигара и се усмихна. Тазвечерната брюнетка беше съвсем нова. Беше се борила, разбира се, риташе и блъскаше. А това винаги му харесваше.
Той си дръпна дълбоко от цигарата. Животът беше хубав. Животът наистина беше хубав Не виждаше как би могъл да стане по-добър.
Каретата спря пред градската му къща. Прескот обу ботушите си, сложи шапката си и взе коприненото си наметало и бастуна от слонова кост.
Кочияшът му отвори вратата.
— Пристигнахме, ваша чест.
— Чудесно, Краг.
— Утре вечер по същото време, нали, сър?
— Разбира се, Краг. — Прескот му подаде една гвинея и тръгна към вратата.
Това беше единствената част от деня, която ненавиждаше — връщането вкъщи при жена си. Ако имаше късмет, старата крава вече ще е заспала, удавена в шери, както обикновено. Понякога въобще не я виждаше със седмици. Благословени седмици.
Камериерът му отвори вратата. Държеше сребърен поднос със затоплена чаша бренди.
Но неизвестно защо, тази вечер икономът също беше тук.
— Добър вечер, сър.
— Добър вечер. — Прескот любопитно се взря в мъжа, докато оставяше шапката, наметалото и бастуна си. — Как така си останал толкова до късно тази вечер?
— Имате посетители, сър. Почитаемият мистър Лойд и почитаемият мистър Ийтън. Обясних им, че ще се приберете късно, но те настояха да ви изчакат.
— Лойд и Ийтън? — Това бяха най-добрите му приятели и колеги. Виждаше ги почти всеки ден. Какво можеше да е толкова належащо, че да не може да изчака до утре? — Къде са, Кови? В кабинета ми ли?
— Да, сър.
— Благодаря, Кови. Свободен си, можеш да си лягаш.
— Да, сър. Благодаря, сър! — Икономът тръгна към помещенията на прислугата.
— Ти също можеш да си лягаш.
Прескот освободи камериера с едно махване на ръката и се втренчи в облицования с мрамор коридор, който водеше към вътрешността на къщата. По дяволите, дано това да няма нищо общо със случая, който трябва да представи утре.
Отвори вратата на кабинета си.
Двамата му приятели седяха пред бюрото му и държаха чаши с портвайн. Пред камината стояха други двама мъже, които никога не беше виждал. Очевидно бяха от простолюдието. Единият беше едър мъж с превързана ръка, а другият — младо червенокосо момче с тревожен поглед.
— Хибърт! — Ийтън стана от стола си. — Бяхме започнали да си мислим, че никога няма да се прибереш.
— Ийтън. — Прескот пристъпи, за да му стисне ръката. — Лойд. — Продължаваше да гледа към двамата непознати, любопитството му започваше да се превръща в объркване. — За какво става дума?
Лойд ентусиазирано махна с ръка.
— Новина, която не може да чака до утре, човече.
— Мислехме, че би искал да я научиш веднага.
— Новина? — Прескот заобиколи бюрото си и седна. — Каква новина?
Лойд махна към двамата мъже до камината.
— Удивително бягство, Хибърт…
— Близо до Канък Чейс в Стафордшир преди няколко дни — намеси се Ийтън. — Тези двама стражари са били там.
— Двама престъпници са били превозвани, за да бъдат съдени в Лондон — продължи Лойд, — но убиват двама от охраната и се скриват в Канък Чейс. Тези двама стражари едва са избегнали смъртта. Никой не знаеше за случая до този следобед, когато те пристигнаха.
— Господа, сигурен съм, че това е страхотна новина за вестниците, но Стафордшир не е в моя район — каза Прескот, който не можеше да разбере защо приятелите му са така въодушевени от нещо толкова обикновено. — Наистина не виждам причина да…
— Един от бегълците е жена, Хибърт.
— И си помислихме, че би могъл да я познаваш. — Ийтън се обърна към стражарите и им даде знак да се приближат. — Елате, добри хора. Разкажете на съдията Хибърт това, което казахте на нас.
— Ами, сър — започна дебелият, — борехме се геройски, наистина. Тези двамата бяха опасни. Единият е престъпник на име Джаспър Норуел. Бяхме го приковали към момичето, но напразно…