— Да, да, стига толкова за него — обади се нетърпеливо Лойд. — Разкажи му за момичето.
— А, да, момичето. Тя беше… ами… тя беше… — изглежда, не можеше да намери думи.
— Необикновена — обади се най-после младежът, като не спираше да мачка шапката си. — Беше като най-прекрасната порцеланова кукла, сър. С красива усмивка, със златна коса и златисти очи. Никога не съм виждал такава жена. Тя въобще не изглеждаше на мястото си в затвора. Тя наистина беше дама.
Златисти очи. Прескот стисна силно чашата с бренди. Не може да бъде! Саманта? Жива?
— Кажи му на колко години е била — обади се отново Лойд.
— Мисля, че на двайсет и две или двайсет и три — каза младежът и се обърна към другия мъж, който кимна в съгласие.
— Веднага се сетихме за отдавна загубената ти племенница, Хибърт — каза Ийтън въодушевено.
— Тя изчезна преди пет години, нали? — попита Лойд.
— Шест — поправи го Прескот Мислите му препускаха. — Тогава беше на шестнайсет.
Саманта жива в Стафордшир? Той не можеше да повярва и почти не чуваше разговора, който продължаваше. Въпреки всичките момичета, на които се беше наслаждавал в клуба, никога не бе забравял красивата си, създаваща неприятности, племенница Единствената жена — единствената през целия му живот, — която не бе успял да подчини на волята си.
Беше опитвал безброй пъти. Всъщност беше стигнал достатъчно близо онази последна вечер… но така и не успя да я пробва. Тя му бе отказала. Беше му се възпротивила.
Беше се опитала да го убие!
— … което означава, че това момиче е точно на тази възраст — казваше Ийтън.
— Да. — Прескот се задушаваше — Да, но аз не съм я виждал от нощта, в която избяга. Това момиче явно прилича на моята Саманта, но не мога да съм сигурен.
Това беше невъзможно. Момиче като Саманта не би могло да оцелее само! Наивна млада благородничка без никакви пари, без никакво занятие, с което да си изкарва прехраната, без мъж, който да я защитава!
Беше обречена от момента, в който излезе от дома му. Беше опитвал цяла година да открие следите й, като възложи дори на сводниците от клуба си да я търсят, но тя бе изчезнала безследно.
Ийтън се обърна към стражарите с победна усмивка.
— Кажете му какво още си спомняте за нея.
— Да, говорете — обади се и Прескот нетърпеливо. — Ще ви възнаградя богато, ако това наистина е била моята изчезнала племенница.
Лицето на дебелия мъж грейна при споменаването на пари.
— Беше арестувана за кражба, сър. Открадната няколко сребърни прибора от къщата на една дама. Тази дама я хванала и когато ни извика, ни каза, че името на момичето е мис Делафийлд. Мис Саманта Делафийлд.
Прескот за малко не изпусна чашата си. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Какво си беше мислил тази вечер, на път за вкъщи? Че животът не може да стане по-хубав?
Но ето, че той ставаше по-хубав, отколкото би могъл да мечтае. След шест години, може би най-накрая щеше да му се отдаде възможността да има Саманта. Възможност да я накара да си плати за неприятностите, които му създаде. Да й отмъсти за опита който направи да отнеме живота му.
Отмъщение, което щеше да бъде сладко и… бавно. Възмездие, което тя не би могла дори да си представи.
Усети, че трепери, но не беше от страх. Сега беше още по-влиятелен, отколкото преди шест години. Изчезването на Саманта му бе предоставило възможността да използва съвсем законно наследството й. Той и преди не беше беден, но тя го бе направила наистина много богат.
Не представляваше никаква заплаха за него. Знаеше, че той харесва малки момичета, но това ни най-малко не го тревожеше. Кой щеше да повярва на налудничавите приказки на една крадла?
Не, той трепереше от въодушевление. От очакване.
— Хибърт? Хибърт, добре ли си?
Прескот кимна, осъзнал, че приятелите му се взират в него.
— Да, да. Простете ми, господа, аз съм… аз съм смаян. — Той се облегна назад, като си вееше с ръка. — Да разбера, че племенницата ми е жива след всичките тези години… — Той отпи от чашата си и усети как брендито изгаря вътрешностите му, беше горещо почти колкото кръвта, която пулсираше във вените му. — Това наистина е изненада.
— Знаехме, че трябва да ти кажем веднага — каза Лойд, — за да можем да вземем предпазни мерки.
— Предпазни мерки? — повтори Прескот.
— Тя може да те заплашва Хибърт — изтъкна Ийтън. — Тя е престъпница. Участвала е в убийството на двама стражари.
— Бегълците се преследват дори и в момента. — Лойд изглеждаше разтревожен. — Но ако тя някак успее да се добере до Лондон…
— Да, разбирам какво имате предвид. — Прескот стана, отиде до прозореца и погледна навън. Тя нямаше да дойде в Лондон. — Наистина трябва да се вземат предпазни мерки, но не такива, каквито си мислите.