Намираше се в един провинциален затвор, а не в Кралската флота.
Исусе! Беше смятал, че тези спомени отдавна са погребани. Изтрити. Заличени от кръвта и отмъщението.
Почти без да се замисля, той докосна гърдите си. Ризата му беше закопчана догоре. Следите бяха скрити. Както винаги.
Дишаше тежко. Насили се да не обръща внимание на звуците и вонята около себе си. Да не обръща внимание на болката вътре в себе си. Насили се да съсредоточи мислите върху положението си.
Пръстите му се сключиха около една от железните решетки, които го заобикаляха.
Да избяга.
Би било твърде подходящо, твърде иронично кариерата му да завърши по този начин, защото точно така започна преди двайсет и осем години.
В деня, в който обърна гръб на Господ.
Затвори очи. Може би това беше божественото отмъщение, което очакваше от толкова време. Може би това беше пръстът на съдбата — че се намира тук, че го вземат за един обикновен разбойник, един безименен затворник в село… по дяволите, дори не знаеше името на това проклето място.
Безименен затворник в безименно село, очакващ бесилката за престъпление, което дори не беше извършил. Заслужен край на един престъпен живот.
Съдба.
Отхвърли тази мисъл почти в същия момент, в който тя се появи в главата му. Отвори здравото си око и се загледа предизвикателно в тавана. Не вярваше в съдбата.
Ако имаше някой, виновен за сегашното му положение, то това беше самият той. Кокалчетата на дясната му ръка все още го боляха. Беше успял да нанесе няколко сериозни удара с юмрук, както и със сабята си, преди четиримата мъже да го съборят на земята.
Ако не се беше съпротивлявал, ако беше отговорил на въпросите им почтително, сигурно щяха да го пуснат.
Но старите навици трудно се изкореняват. Когато е поставен натясно, Никълъс Броуган се бие. Инстинктивно. Яростно.
Бездушното животно беше отвързано.
Беше си мислил, че може да се контролира. Че може да се промени. Явно вече беше твърде късно — дългите години, изпълнени с кръв и насилие, го бяха превърнали в това, което бе. И такъв щеше да си остане завинаги.
Твърде късно. Тези две думи сякаш бележеха целия му живот.
От най-отдалечения край на дългото тъмно помещение се чу дрънчене на вериги и скърцане на стари панти. Вратата се отвори. Върху каменния под заблестя ивица светлина. Влезе някакъв мъж с фенер. На пояса му висеше връзка ключове.
Без да обръща внимание на молбите, проклятията и протегнатите към него ръце, той бавно тръгна покрай дългата редица килии, отправяйки се към Никълъс.
Той беше готов да се изправи, но реши, че ще е по-добре, ако създаде впечатление, че е толкова ранен, че не може да представлява никаква заплаха. Остана на мястото си, облегнат на решетките… готов да се възползва от всяка възможност, която би могла да се появи.
Още преди човекът да се приближи, Никълъс разбра, че той не е от стражарите, които го заловиха. Вървеше с олюляваща се походка и пуфтеше от усилието да движи огромното си тяло. Това беше или тъмничарят, или съдия-изпълнителят, който идваше, за да го разпита.
Силно се съмняваше в последното — провинциалните съдии обикновено бяха надути аристократи, които се облагодетелстваха от задълженията си спрямо короната, докато пренебрегваха действителната си работа.
Вместо да цапат белите си ръце, те обикновено наемаха други хора, които да изпълняват задълженията им: тъмничари — да се грижат за местните затвори, стражари — да събират доказателства, да изслушват свидетелите, да арестуват и да разпитват заподозрените.
Някои от тях бяха почтени хора. Други, като тези, на които попадна снощи, бяха по-лоши и от престъпниците, които арестуваха. Брутални разбойници, които повече се интересуваха от подкупи и награди, отколкото от истината и справедливостта.
— Радвам се да видя, че си дошъл в съзнание, приятел — гърлено каза човекът, когато най-после спря пред килията на Никълъс. — Донесох ти вечерята. — Той остави на земята една метална паница.
Това очевидно беше тъмничарят.
— Не съм гладен — обади се тихо Никълъс, опитвайки се да звучи като онеправдан невинен гражданин. — Искам да говоря със съдията.
— Да се оплачеш, така ли? — Тъмничарят го изгледа кръвнишки. — Имаш късмет, че не те обесихме веднага, след като почти извади вътрешностите на Тибс. — Той сложи фенера на земята.
Всичките мускули на Никълъс се напрегнаха. Паницата с храната беше твърде голяма, за да мине през решетките.
— Откъде можех да зная, че те представляват закона? — Той притисна ръка към натъртените си ребра и се намръщи пресилено. — Просто минавах през това ваше прекрасно селце и когато спрях, за да си наема кон…