Съмняваше се, че стражарите от Стафордшир ще са снизходителни към нея. А нямаше да е честно съдбата да му отнеме отмъщението точно когато е толкова близо.
Обърна се към приятелите си.
— Не бива да й се причинява зло, господа.
— Това е много благородно от твоя страна, Хибърт — каза Ийтън, — като се има предвид, че тя се опита да те убие.
— Изглежда, сте забравили, че тя не е съвсем с ума си. — Прескот смяташе, че ще е най-добре, ако започне да напомня на хората своята версия за случилото се, така че никой да не приеме на сериозно нейните приказки. — Двете ми племенници така и не се възстановиха след ужасната смърт на родителите си — обясни той тъжно, като гледаше към стражарите. — Въпреки всичките ни усилия по-младото момиче — Джесика — се разболя още първата зима и умря. След това другото момиче — Саманта — сякаш се побърка. Една нощ се опита да ме убие с нож. Избяга, преди да успея да предявя обвинението.
— Тя наистина се бореше като луда, когато се опитахме да я заключим в затвора — каза дебелият мъж. — Риташе, хапеше и проклинаше, сякаш дяволът се беше вселил в нея.
— Ето, виждате ли? — кимна Прескот. — Тя трябва да бъде затворена в лудница, за да не може да навреди на никого. Там ще се грижат за нея… — Дойде му една идея и той отново се обърна към прозореца — В някое отдалечено място. — Той погледна отражението си Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устата му. — Знам едно подходящо място.
— И така, как ще действаме? — попита Лойд.
— Мислехме, че няма да искаш да се вдига много шум — каза Ийтън. — Не е нужно да се разгласява, че ти е роднина.
— Не. — Прескот поклати глава. Обърна се към тях. — Точно обратното. Господа, аз съм се заклел да защитавам английския народ. Ако тази Делафийлд наистина е моята племенница, трябва да я заловим колкото е възможно по-бързо. Всъщност, аз също ще отида в Стафордшир, за да се присъединя към издирването. — Той погледна към двамата стражари. — Ако вашите хора убият мъжа — добре, но искам момичето живо. Разбирате ли ме? — Пръстите му стиснаха здраво чашата. — Искам я жива.
Глава 13
Пламъци. Огньове. Винаги е знаел, че ще свърши тук. В ада. Той беше в ада. Отвори уста, но не можа да извика, отвори очи, но видя само тъмнина. Тъмнина и танцуващи пламъци, мъгла от огън и болка. Затвори очите си. Не искаше да приеме истината. Той гореше жив, усещаше докосването на дявола. Тялото му, костите му, душата му, всичко гореше. Топеше се в една безформена маса от болка, която не спираше.
Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в пропастта. Болка и огън. И знаеше, че това никога няма да спре. Никога, никога, никога…
„Никълъс“.
Беше на десет. Беше толкова светло. И той видя баща си на ешафода. Видя как високият му, горд баща стои там безпомощен с ръце, вързани зад гърба, и с примка на шията.
„Татко!“ — извика той ужасен, борейки се с ръцете, които го държаха, с мъжете в синьо-бели униформи, които го взеха от кораба на баща му и го доведоха тук. Той се бореше с всички сили, но те не го пуснаха.
Безпомощно наблюдаваше как накараха баща му да стъпи на едно столче. Това бяха офицерите от флотата, за които той работеше, приятелите, с които се биеше — рамо до рамо — във войната с Испания. Защо го предадоха? Защо? Защо? Защо?
Един от тях затегна въжето около шията на баща му. Никълъс извика, но дрезгавият му момчешки глас бе заглушен от рева на тълпата.
Баща му също му викаше нещо. Нещо важно, но Никълъс не чуваше. Започна да плаче и извърна поглед, но един от мъжете, които го държаха, сграбчи брадичката му и вдигна главата му, за да гледа.
„Запомни това, момче. Запомни английското правосъдие. Така се наказват пиратите.“
После единственото, което чуваше, беше писъкът. Неговият собствен глас крещеше: „Не, не, не!“ Неговият баща не е пират, не е бил пират. Джеймс Броуган беше капер, който се бори за краля. Беше добър човек, почтен човек.
И беше всичко за Никълъс.
А после капитан Елдридж, най-добрият приятел на баща му, ритна столчето под краката му. Баща му риташе, бореше се… Умираше.
А те караха Никълъс да гледа, докато той спря да мърда.
Докато движенията на Джеймс Броуган ставаха все по-слаби и по-слаби, докато най-накрая тялото му се люлееше само от вятъра.
Напред-назад. А тълпата ликуваше.
Никълъс се вцепени в ръцете на офицерите.
После те го пуснаха и той падна на камъните и остана там.
Беше сам.
Огнените езици го обгръщаха. Болката го изгаряше, гореше, докато той се превърна в пепел. И все още болеше. О, Господи, нека болката да спре. Той не може да понесе повече, а няма кой да го чуе, кой да му помогне.