Лейтенант Уейкфийлд се беше изправил над него, усмихнат, и размахваше нагорещената желязна пръчка.
— Трябва да си благодарен, момче. — Той изплю тютюна от устата си на палубата. — Теб те пощадиха.
Никълъс не отговори. Беше толкова ужасен, че не би могъл и дума да обели. Той не разбираше какво става, какъв е този кораб и защо са го довели тук. Бяха го съблекли до кръста. Един едър моряк придържаше ръцете му към палубата, а друг — краката му.
Този, когото наричаха Уейкфийлд, се изправи над него.
— Добре дошъл на борда на „Молох“.
Той притисна нагорещената до бяло метална пръчка към гърдите на Никълъс.
Никълъс изпищя. Небето се завъртя. Той чу цвърченето, усети мириса на собствената си горяща плът, усети как желязото за жигосване се впива дълбоко в него.
Молеше ги да спрат, но виковете и сълзите му само караха моряците да се смеят.
Когато свършиха, го вдигнаха и го захвърлиха в трюма.
Тук беше тъмно и горещо като във фурна. Смърдеше на твърде много тела, събрани на едно място. Той плака и се моли, моли се на Бог да му помогне. Седмици.
После спря.
Защото Бог го беше изоставил. Любящият Бог, за който му бе говорила майка му, не би му причинил това. Той разбра, че на този свят има само дяволи и ад. Дяволи в сини униформи и безкраен ад.
И той никога повече нямаше да плаче.
Защото той ги мразеше всичките, мразеше ги всичките, мразеше ги всичките…
Отвори очи и видя само тъмнина. Пламъците бяха угаснали, но той все още ги чувстваше Бог го беше изоставил и той беше сам и това никога нямаше да свърши, никога нямаше да свърши…
— Седемдесет и девет… осемдесет…
Камшикът се движеше ритмично и режеше кожата му. Бяха го вързали за мачтата на „Молох“. По гърдите му се стичаше пот и се спираше при белега, с който го бяха белязали преди пет години.
— Осемдесет и едно… осемдесет и две…
Той не трепваше. Първите десет или двайсет винаги бяха най-тежки. След тях вцепенеността притъпяваше останалите. Вече не усещаше болка. Не усещаше нищо. Притисна бузата си към дървото и се втренчи в Уейкфийлд, който броеше ритмично:
— Осемдесет и три… осемдесет и четири…
От гърба му течеше кръв. Беше убил един затворник. В самозащита, но това нямаше значение за никого. Пазачите му имаха нужда от извинение за малкото си забавление. Те го биеха, хранеха го колкото да не умре от глад, опитваха се да убият духа му.
— Осемдесет и пет… осемдесет и шест…
Но омразата му беше достатъчна, за да го поддържа жив. Омразата му и жаждата за отмъщение.
Те непрекъснато ги поддържаха живи.
— Осемдесет и седем… осемдесет и осем…
Той винаги беше нащрек. Никога не позволяваше на останалите затворници да го хванат натясно. Не вярваше на никого.
— Осемдесет и девет… деветдесет…
Много по-възрастни и здрави от него мъже бяха намерили смъртта си на този кораб. Но не и той. Умът му и омразата му го поддържаха жив.
Деветдесет и едно… деветдесет и две…
А нощем мечтаеше.
Деветдесет и три… деветдесет и четири…
Мечтаеше как прерязва гърла.
Деветдесет и пет…
Лейтенант Уейкфийлд щеше да е пръв. После всички „приятели“, които предадоха и убиха баща му. Особено капитан Елдридж. Щеше да измисли нещо специално за Елдридж.
— Деветдесет и шест…
Той мечтаеше за море от кръв, което да задоволи жаждата му за отмъщение.
— Деветдесет и седем…
Искаше кръв и замисляше как да я получи.
— Деветдесет и осем…
Замисълът се превърна в клетва. Той щеше да ги накара да се страхуват от него. Заради това, което му причиниха, заради това, че го жигосаха…
— Деветдесет и девет…
Пират.
Най-ужасният пират, който някога е виждала Англия.
— Сто.
Той изпсува, сгърчи се, искаше да прогони този звук, но той идваше отново и отново.
— Ти не си сам.
Той едва чуваше шепота, който идваше толкова отдалече. Знаеше, че това сигурно е сън. Този глас не беше от тук, не беше от ада. Ядоса се, че трябва да слуша този сладък глас, който го уверяваше, че всичко ще е наред, даваше му надежда.
Болката можеше да понесе. Но надеждата — не.
— Шшт, аз съм тук — настояваше гласът. — Ти не си сам.
Не. Не, той беше сам и винаги щеше да бъде и не го беше грижа.
Нещо го докосна. Ръка. Някакъв плат. Лек като перце, той погали бузата му, челото му. Влага. Вода. Толкова студена.
Благословена вода, която да пропъди адския огън.
Сън. Това сигурно беше само сън. Защото той не можеше да промени това, което му е отредено. Беше тук, където трябваше да бъде, и тук щеше да остане.