Не убивай, не убивай. Благослови ме, татко, защото съгреших.
Не, не можеше да се надява на пощада. Предаде се на огъня. Повече няма да се бори, нямаше смисъл. Това беше краят. Неизбежният му край. Щеше да остане тук. Щеше да остане сам във вечността.
Последните пламъци на последната им свещ догаряха. Тъмнината се сключваше около тях и заедно с нея идваше отчаянието.
Сам наведе глава и притисна длани към очите си, за да спре сълзите. Но повече не можеше да отрича истината. Той умираше.
Раменете й се разтрепериха, цялото й тяло се тресеше. Беше се надвесила над него в тъмната пещера, която сега й се струваше като гробница. Нищо повече не можеше да направи. Усилията й не дадоха никакъв резултат.
И те щяха да платят с живота си.
Риданията й я оставяха без дъх. Беше направила всичко, за което се сети, бдеше над него час след час, докато дните и нощите се сляха в едно. Дори не знаеше от колко време са тук — три дни, а може би четири.
Беше се опитала да угаси треската му с вода. Беше му я дала всичката. Когато манерката се изпразни, тя започна да събира влагата, която сълзеше по стените на пещерата, за да мокри устните му.
Беше обгорила раната му с острието на ножа, като се надяваше, че това ще спре кървенето. После бе съблякла парцаливите остатъци от ризата му, за да отрива тялото му, за да го охлади, доколкото може.
Но нищо не помагаше. По едно време й се стори, че състоянието му се подобрява, но това беше съвсем за малко. После сякаш се влоши още повече.
А сега дишането му бе станало толкова слабо, че тя едва го чуваше. Тялото му беше съвсем неподвижно. Той повече не викаше, не стенеше, въобще не издаваше никакъв звук.
Притисна пръстите си към китката му — пулсът му беше едва доловим.
Тя поклати глава и задържа мазолестата му длан в ръцете си.
— Моля те — шепнеше. — Моля те.
Но не получи отговор. Никакъв отговор. Затвори очи. Мислеше за всичките случаи, когато бе се уверявала колко силни са тези ръце. Беше го виждала как сграбчва пистолет, как размахва брадва, как се бори с враговете си, бе усетила силата на прегръдката му, когато я успокояваше, когато я спаси във водовъртежа…
Сега тази сила я нямаше. Тя преплете пръстите си с неговите и стисна силно — искаше да го накара да се бори. Но той остана неподвижен.
Беше се предал. Беше се отказал от света и тя беше безсилна да го върне отново в него.
Сам се разтрепери. Взираше се в него в последните мъждиви отблясъци на свещта. Ръката му изглеждаше толкова голяма и тъмна в сравнение с нейната. Не можеше да повярва, че мъж с такава сила може да бъде убит.
Но разбираше, че треската го изтръгва от живота, усещаше как силата му изчезва.
— Не. — Тя стисна силно ръката му. Притежаваше воля, достатъчна и за двамата. — Не, не можеш да се предадеш. Не и сега. Не след всичко, което преживяхме. Няма да ти позволя.
Но още докато изговаряше думите, сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Всичката воля на света не би могла да му помогне. Нищо не можеше да му помогне. Как можеше да се надява, че ще го спаси? Беше останала почти без сили.
Беше толкова слаба, че дори не можеше да сдържа сълзите си.
Обзеха я ужас и отчаяние. Вече нямаше никаква надежда. Досега не се беше предавала на унинието… Но ето какво се получи.
Смърт. Бавна и мъчителна смърт в тъмнината.
Тази мисъл й отне и последните сили. Тя се наведе, като все още държеше ръката му. Челото й се допря до гърдите му. Затвори очи и се остави на риданието, остави водопадът от сълзи да се стича по лицето й, по гърдите му. Вече не я беше грижа, не можеше да издържа повече, не можеше повече да се преструва на смела.
Той се беше отказал от борбата… и тя също.
Искаше й се да го удари, да го разтърси, да му изкрещи, но остана така, сгушена до него, смазана от чувството за безполезност и безпомощност, изтощена от толкова дни без сън, без вода, без храна.
Дълбочината на чувствата й я изуми. Защото не плачеше само за себе си — не плачеше от страх какво ще й се случи, когато той умре.
Плачеше за него.
За него.
Тя дори не знаеше името му. Стисна силно очи, искаше да спре този внезапен изблик на чувства.
Но се провали. Както се беше провалила във всичко останало.
Не можеше да го отрече. Изпитваше не само отчаяние, но и мъка. Най-вече мъка. За един непознат.
Повече не можеше да се залъгва, че изпитва към този странен непознат благодарност, възхищение или уважение. Чувствата й бяха много по-сложни и объркани. Сега го разбираше по-добре.