Разбираше и него по-добре.
Много по-добре, отколкото когато влязоха в пещерата преди три или четири дни.
Той бълнуваше с часове, крещеше от болка, мяташе се и тя трябваше да го държи, използвайки цялата си сила, за да не му позволи да се нарани. През по-голямата част от това време той говореше, викаше имена, проклинаше…
Понякога говореше доста ясно.
За неща толкова ужасни, че тя се надяваше, че това са само халюцинации.
Но беше сигурна, че не са.
Сам се надигна, изтри сълзите от бузите си и се взря в белега на гърдите му. Вече не знаеше какво да си мисли, а още по-малко какво да чувства. Преди изпитваше любопитство, що се отнася до минатото му.
Сега й се искаше да не знае нищо.
Защото от обърканото му бълнуване и от малкото, което знаеше за него, беше успяла да сглоби ужасната картина на детството му.
Беше крещял „Татко!“ няколко пъти и говореше за въже. За ешафод. Беше се взирал в тъмнината, сякаш тази сцена се разиграваше пред очите му — екзекуция.
Екзекуцията на баща му. Бил е принуден да гледа как обесват баща му.
И тогава са го изпратили на затворническия кораб.
Сам го погледна. Продължаваше да държи ръката му. Останал е сирак като дете… а това беше преживяване, което тя разбираше добре.
Можеше да си представи как се е чувствал. Не знаеше как е успял да избяга, нито пък какво му се е случило след това. Беше успяла да сглоби съвсем малка част от картината на живота му.
Но нима беше чудно, че е станал толкова суров, толкова враждебен и саркастичен, след всичко, което е преживял?
Най-после пусна ръката му. Никога нямаше да има възможност да го разбере. Никога нямаше да научи нещо повече за него. Преди по-малко от седмица този непознат бе влязъл в живота й.
И ето че щеше да умре като непознат.
Коленичи до него и покри лицето си с ръце. Опитваше се да измисли нещо, което би могло да му помогне.
— Моля те! — прошепна. — Моля те. Господи, помогни ми! — Тя стисна юмруци, вдигна глава и се втренчи отчаяно в мрака над себе си. — Помогни ни.
Започна да трепери. Първо пръстите, после ръцете, най-накрая цялото й тяло. Нямаше да се предаде. Не и докато той все още дишаше и сърцето му биеше. И нямаше да губи повече времето си в сълзи.
— Няма да те оставя — яростно каза тя, взряна в мъжа, когото повече не можеше да види. — Чуваш ли ме? Няма да се предам!
Обърна се и взе парчето от ризата му, пропълзя до стената на пещерата и го притисна към матката струйка вода. Когато се намокри, тя се върна при спътника си и започна отново да го отрива — гърдите, лицето, ръцете. Опитваше се да върне живота в изтощеното му тяло.
Беше преживявал много по-големи трудности — тя също. Щяха да оцелеят някак и този път.
Заедно можеха да оцелеят.
Тя стисна зъби и промълви същите думи, които той й бе изкрещял във водовъртежа:
— По дяволите, не се отказвай сега!
Над главата й се чу плясък на криле.
Внезапно събудена. Сам се изправи. Сърцето й препускаше. Какво ставаше? Какъв беше този звук? Може би беше сън? Изгубила всякакво чувство за ориентация, тя премига и потри очи, опитвайки се да събере накъсаните си мисли.
Нищо не се чуваше.
Сигурно е сънувала. Заспала е от изтощение, но може би не за дълго. Огънят в кутията от бисквити все още не беше изгаснал. Докато вървяха насам, тя бе събирала мъх от стените на пещерата, надявайки се, че може би ще гори. Той не само гореше, но гореше бавно. Миришеше неприятно, но поне имаше някаква светлинка.
Вече съвсем будна, тя се обърна, за да погледне към мъжа, който лежеше до нея. Докосна челото му.
То вече не гореше.
Тя се усмихна с облекчение, но когато се наведе, за да го погледне по-отблизо, установи, че е все така смъртно бледен и дишаше неравномерно. А пулсът му…
Притисна пръсти към врата му. Усещаше се, но беше съвсем слаб.
Треската най-после си беше отишла.
Но може би той също си отиваше.
Той издаде някакъв звук, съвсем тих стон. Тя почти изкрещя от радост. Колкото и слаб да беше звукът, все пак беше признак на живот.
После той потрепери, сякаш му беше студено.
Въодушевлението й изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появило. С часове — с дни — се беше борила с треската, която заплашваше да го изгори жив, а ето че сега той умираше от студ. Слабият огън не би го стоплил. Нямаше одеяла. Тънкият памучен чаршаф нямаше да свърши работа. Единственият начин, по който би могла да го стопли, бе, като…
Тя се отдръпна инстинктивно. Мисълта за почти голото му тяло, притиснато към нейното…
Веригата не й позволи да се отдалечи. Не можеше да избяга. От него, от това, от което той се нуждаеше.
Или от страха. Страхът, който я беляза през онази нощ, изпълнена с насилие, когато беше на петнайсет години.