Бе видяла желанието в очите му. Знаеше, че той я иска така, както мъжете искат жените. Беше се старала да не му обръща внимание. Променяше темата. Принуждаваше го да се откаже с някоя високомерна забележка. Това желание в очите му й пречеше да му се довери.
Той отново изстена. Болезнено!
Сам се втренчи в него, разкъсвана между желанието да му помогне… и предпазливостта, която беше нейният щит, нейният начин на живот в продължение на толкова години.
Но той нямаше да оцелее без помощта й. Не можеше да го остави точно сега.
И за Бога, той беше в безсъзнание! Ранен. Изтощен от треската.
Тя си пое дълбоко въздух. Опитваше се да успокои сърцето си, да събере мислите си. Знаеше какво трябва да направи. Само ако…
Отново чу плясъка на криле.
Извърна се бързо. Очите й се взираха в тъмнината. Това не е било сън. Звукът беше съвсем реален. Прилепи. Но беше смешно да се страхува от прилепи след всичко, което преживя през последните няколко дни.
После видя малка сянка.
И това не беше прилеп.
Беше птица.
Тя се втренчи в нея, за момент дори спря да диша. Птица. Едно малко, кафяво, съвсем обикновено врабче. То се приближи и започна да кълве от купчинката мъх до кутията от бисквити.
Сам премига. Как така се е озовало тук? През цепнатината зад водопада? Съмняваше се, че една птица може да лети през тунелите и проходите, през които минаха. Не и в тъмнината.
Трябва да е влязло от друго място.
Което сигурно не е много далеч оттук.
Почти веднага след като си го помисли, птичката хвръкна в посока, обратна на тази, от която бяха дошли.
Сърцето на Сам прескочи един удар и тя осъзна, че трепери. Но този път не от страх, а от надежда. Въпреки всичко, все още имаше надежда.
Имаше изход!
Тя събра смелостта си.
Доверието си.
Ако сега се оставеше на страха да я завладее, това щеше да означава сигурна смърт и за двамата. Нямаше избор. Тя преглътна и се приближи.
Легна до него.
И веднага почувства всеки мускул, всяка частица от тялото му.
Плъзна бавно ръка през корема му и сложи глава на гърдите му. Усети твърдите косми на бузата си. И белега.
Повече не посмя да затвори очи.
Глава 14
Носеше се по течението Усещаше как се носи по течението. Странно как го правеше, след като тялото му толкова тежеше. Сякаш беше натъпкано с олово. Въпреки това се носеше от топлото течение. Но това не беше вода, а мъгла… мека, приятна… също като уханието, което го измъкна от безсъзнанието.
Едно познато ухание. Деликатно, но завладяващо. То го измъкна от тъмнината, но той се чувстваше толкова слаб, толкова тежък… толкова сънлив…
С огромно усилие повдигна единия си клепач. Наполовина.
После другия.
Главата му се въртеше. Не виждаше нищо, освен тъмнина… и някакъв слаб блясък от лявата страна на главата си. Чудеше се къде ли се намира. Помисли си, че би трябвало да знае. Но не помнеше. Как се беше озовал на това място? И къде всъщност се намираше?
Всичко му се струваше далечно, замъглено. Сякаш гледаше от обратната страна на бинокъл.
И каква беше тази руса коса точно под носа му?
Премига няколко пъти, докато най-накрая зрението му успя да се фокусира.
Жена. Това беше жена.
Мис Делафийлд, услужливо се обади паметта му.
Почти се усмихна. Каква приятна изненада! Струваше си усилието да надигне клепачите си.
Мис Делафийлд. Да, разбира се. И други парченца от мозайката започнаха да си идват на мястото. Вериги. Куршум. Гора. Водопад…
Но това не можеше да задържи вниманието му в момента, а близостта на жената, прегърнала го толкова интимно. Тя беше почти легнала върху него, главата й беше на гърдите му. Спеше. Мека… топла…
Неустоимото ухание, което само тя притежаваше, копринената мекота на косата й върху голата му кожа топлият й дъх, който галеше гърдите му… пробуждаха сетивата му.
Харесваше му това усещане. Много му харесваше. Те толкова си подхождаха. И преди беше сигурен, но сега имаше и доказателство.
Но, за Бога, никога не бе и подозирал, че ще му е толкова приятно да я усеща до себе си. В продължение на години се беше събуждал сам.
Опита се да вдигне ръка, за да я докосне, но за това беше нужна твърде много сила.
Това го подразни. Проклятие. Не беше честно.
Само да си държи очите отворени изискваше такова усилие, което не би могъл да си представи. Съпротивляваше се… но мъглата отново го обгърна… топла, мека. Като жената, която го прегръщаше… толкова нежна, толкова невинна.
И някак си събра сили да се усмихне.
Сам се събуди, стресната от силен звук. Не виждаше нищо, само непрогледна тъмнина.