Не можеше да повярва, че е заспала. После разбра какъв беше звукът, който я събуди.
Това беше сърцето му.
Биеше равномерно, силно.
Не грешеше. Чуваше как сърцето му силно тупти. И той вече не трепереше. Кожата му под бузата й беше топла. Гърдите му се надигаха равномерно. Дишането му се беше нормализирало.
Той щеше да се оправи.
Заля я вълна от чувства. Прошепна благодарствена молитва, затворила очи. Тревогата и отчаянието я напуснаха и на тяхно място се появи облекчение. Радост.
И още нещо. Онова непознато чувство, което забеляза за първи път миналата нощ. Като съчувствие, но по-силно, примесено с нещо като… Не можеше да го определи. Приятелство, може би. Такова приятелство, което изпитват войниците, които са преживели заедно една битка. Не знаеше думата, но думите нямаха значение в момента.
Той щеше да живее.
Напрежението й изчезна и мускулите й се отпуснаха. Щяха да успеят да излязат от пещерата може би съвсем скоро. Имаше да свърши някои неща. Да намери още мъх. Да запали огъня в кутията от бисквити. Да събере още вода.
Но в момента не й се правеше нищо. Искаше да остане там, до него. И да слуша ударите на сърцето му.
След малко отвори очи и вдигна глава. Какво си мислеше?
Искаше да остане до него?
Завладяна от мисли, тя се обърна и се зае да пали огъня. От ударите на стоманата в гранита изскачаха искри, после се превърнаха в пламък и най-накрая мъхът пламна.
Тя остави ножа настрана и загледа как отражението на пламъците заигра по чертите на лицето му. Сега пък нейното дишане бе станало неравномерно. Втренчи се в него, искаше й се да проумее тези нови чувства. В продължение на толкова години бе успявала да държи мъжете на разстояние, но ето че всичката й предпазливост бе изчезнала.
Той продължаваше да спи. Изглеждаше невинен като ангел.
Черен ангел.
Тя се намръщи. Той си беше просто това, което беше и преди — един негодник. Един непознат.
Но я привличаше с някаква сила, каквато не бе усещала друг път и която не можеше да обясни.
Без да се замисля, тя протегна ръка, за да го докосне. Сякаш в някакъв транс, ръката й премина бавно по широките му гърди, по рамото, по ръката му. Дори китките му бяха големи. Изглежда той целият беше ъгловат, силен, твърд.
Дори и да притежаваше нежност, тя беше добре скрита. Може би толкова дълбоко, че дори той самият не знаеше, че съществува.
Тя не можеше да спре, очарована. Пръстите й докосваха тялото му. Той беше толкова по-различен от нея във всяко отношение.
Но разликата между тях въобще не й действаше като заплаха. Струваше й се… интригуваща.
Сам спря, когато пръстите й докоснаха белега, подобен на вилица. Сърцето й заби по-бързо. Някаква непозната гореща вълна обхвана долната част на корема й.
Сега пък какво й ставаше? Това усещане беше съвсем непознато, въпреки че очевидно идваше някъде дълбоко от нея.
Изведнъж забеляза, че неговото сърце започна да бие много по-бързо, отколкото преди…
Тя се вцепени. Без да може да помръдне, без дори да може да вдигне ръката си, тя бавно завъртя глава и погледна към лицето му.
И видя, че той се взира в нея.
Погледите им се срещнаха. Тя изпита чувството, че я е поразила мълния.
Дръпна бързо ръката си. Мислите й бяха съвсем объркани.
— Ти се събуди.
Веднага се почувства като глупачка. Червенина опари бузите й. От колко ли време е буден? Дали знаеше, че тя го е прегръщала? Дали е видял как го гледа, как го докосва? Какво, за Бога, беше направила?
Той премига бавно, сънливо.
И една съвсем малка усмивчица изви ъгълчетата на устните му.
Една дяволска усмивка.
Този негодник! Той е бил буден. Може би през цялото време. И не го е показал. Не я беше спрял. Не й беше позволил да… да…
Сам искаше подът на пещерата да се отвори и да я погълне.
Какво би могла да му каже? Не беше в състояние да разбере себе си. Напоследък нито една нейна мисъл, чувство или действие не бяха продиктувани от здравия й разум.
Освен това, очевидно напълно бе загубила дар слово.
Но може би той още не беше дошъл напълно в съзнание. Може би още бълнува. Може би после няма да си спомня?
Той се опита да заговори, но тя не разбра нищо. Наведе се към него, за да чуе думите му. Надяваше се, че ще е някакво бълнуване.
— Колко… дълго?
Това звучеше съвсем нормално. Проклятие.
Но не беше съвсем сигурна какво има той предвид. Колко дълго са в пещерата? Или колко дълго го е прегръщала и…? Предпочете да отговори на първото.
— Беше в безсъзнание дълго време. — Тя се обърна и взе парцала с който попиваше влагата от каменната стена. Имаше нужда от нещо, което да ангажира вниманието й. И ръцете й. — Мисля, че са минали три или четири дни.