Той трепна, надигна глава и се опита да се изправи.
— Не, недей — каза тя. Тревогата бързо измести останалите й чувства. — Още не можеш да се движиш. Боли ли те?
Той отново легна. Размърда леко лявото си рамо.
— Не много.
Доволна, тя се отдръпна от него, за да попие още вода от стената и да навлажни напуканите му устни.
— Обгорих раната ти, за да спра кървенето — обясни тя. — Ще ти остане голям белег, но не мисля, че това ще те разтревожи. Искам да кажа, че и без това имаш толкова много. — Тя спря, за да си поеме въздух. — Страхувам се, че вече нямаме никаква храна. И почти никаква вода. Само тази, която сълзи по стената. Използвах всичките свещи, поддържах огъня с мъх. Знам, че смърди ужасно, но затова пък гори.
Тя не спираше да бръщолеви. Защо изведнъж й се стори толкова важно да запълни тишината с думи?
Клепачите му трепнаха и той се втренчи в нея. Очите му блестяха в тъмнината.
— Ти спаси живота ми.
Тя не знаеше какво да отговори, затова просто кимна.
— Благодаря, ангелче — обади се отново той.
Тя премига, смаяна. Той току-що й беше изразил благодарността си. Благодарност. Благодаря беше дума, която досега не беше излизала от устата му.
И тази единствена, проста дума, искреното му изражение стоплиха сърцето й.
— Мисля, че пещерата има изход — каза тя весело. — Може би е някъде съвсем наблизо. Видях една птица — врабче. То отлетя в тази посока. — Тя посочи и се взря в тъмнината. — Изходът не може да е далеч. Може би само на няколко ярда…
Когато отново се обърна към него, той вече беше заспал.
— Ето, че си говоря сама като глупачка.
Изчерви се силно. Думата глупачка определяше точно как се чувства в момента. Беше се случило така, че от мига, в който влязоха в пещерата, до момента, в който той я погледна с този свой изумруден поглед, тя се бе превърнала в едно безмозъчно същество.
Затвори очи и разтри слепоочията си.
— Стегни се, Саманта Делафийлд — прошепна тя. — Не е време точно сега да си губиш ума.
Трябваше да има някакво логическо обяснение на това, което се случваше с нея. Беше изморена. Беше толкова напрегната напоследък. Живееше в пещера, за Бога! Единственото, от което имаше нужда, беше да се измъкне оттук. После всичко щеше да се оправи. После отново ще си стане същата.
Да, отново щеше да си стане същата. Скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Веригата стържеше каменния под на пещерата и издаваше така добре познатия им металически звук и за първи път той караше Сам да се чувства щастлива. Почти въодушевена. Беше толкова хубаво отново да се движиш Да се движиш към свободата.
Лекото течение, което усети върху лицето си, я накара да трепне.
— Усети ли го? Свеж въздух. — Тя се обърна и погледна през рамо. — Изходът трябва да е някъде пред нас.
— Ами, в такъв случай, продължавай да вървиш — обади се спътникът й задъхан. — Не ме чакай. Нещо ми подсказва, че няма да изостана много.
Тя се усмихна тъжно. Той си възвръщаше чувството за хумор — сарказма и всичко останало. Няколкото часа сън му бяха помогнали, но все още беше много слаб.
Откакто бяха тръгнали, той отказваше да спира, за да си почива, може би защото се страхуваше. Че може да не успее отново да се изправи Но, разбира се, никога не би го признал.
Не желаеше да спори. Беше нетърпелива точно колкото него да излязат по-скоро оттук. Може би дори повече. Не искаше никога да вижда пещера през живота си.
Намести кошницата и продължи.
Товарът й беше много по-лек без храната и бутилката уиски. Бяха им останали само кесията с монети, въдичарските мрежи и въжето. В едната си ръка Сам държеше кутията от бисквити и слабият огън осветяваше пътя им. Когато видеше мъх, тя го остъргваше с ножа и го слагаше в кутията.
Завиха зад един ъгъл и тя видя някаква слаба светлина пред себе си.
Спря се като закована.
— О, слава Богу!
— Това не прилича на слънчева светлина — каза той със съмнение в гласа.
Когато очите й привикнаха. Сам разбра че е прав. Светлината, която се разливаше по пода пред тях, не беше ярка и златиста както слънчевата светлина. Беше почти като неестествена.
— Прилича на факла — прошепна тя. — Или…
— Слушай — рязко я прекъсна той. — Какъв е този звук?
Тя се ослуша.
Казаха го едновременно:
— Водопад.
Стомахът й се сви. Не, не можеше да бъде! Мисълта, че отново ще трябва да преминат през същото изпитание…
Спогледаха се. В изражението на лицето му се четеше същия ужас.
Но само след секунда той стисна зъби.
— Да вървим! — Гласът му беше строг.
— Добре — отговори тя със същата решителност.
Бяха оцелели толкова дни в това ужасно място. След всичко преживяно, тя нямаше да се предаде пред никакво препятствие, което може да стои на пътя й.