Бързо, без повече да се колебаят, те тръгнаха към светлината един до друг. Подът на пещерата започна да се наклонява, а стените започнаха да се приближават една към друга. Проходът толкова се стесни, че се наложи да се наведат. Звукът от падаща вода ставаше все по-силен, течението също.
Пред тях се появи изход, закрит с клонки. Сърцето й заби бързо. Можеха да се окажат на върха на някоя висока скала или пък пред страшна пропаст.
Отместиха клонките. Внимателно се промъкнаха, като се придържаха един друг.
Сякаш се измъкнаха от ада, за да влязат в Райската градина.
Сам въздъхна, когато се изправиха и се огледаха. Светлината, която бяха видели, наистина не беше слънчева, а лунна. Намираха се на малка полянка. Скали я обграждаха от три страни, а четвъртата водеше към гора.
Водопадът, който бяха чули, беше съвсем малък и се намираше в гората, през която се извиваше малък поток.
Те безмълвно се отправиха натам. Тя си пое дълбоко въздух. Уханието на горски цветя, трева и листа изпълни дробовете й и тя беше сигурна, че няма да забрави този аромат, докато е жива.
Сребристата светлина, чистият нощен въздух, шумът на вятъра в дърветата, дори водопадът — всичко й се струваше съвсем обикновено и въпреки това ново; познато, но изключително. Те бяха живи.
Искаше й се да падне на колене от благодарност и едновременно с това да танцува по тревата. Радостта преливаше от сърцето й, в очите й напираха сълзи.
Погледът й се спря на потока, после се върна на спътника й. Нямаше нужда да казва гласно това, което и двамата си мислеха.
Вода.
Те се запрепъваха към потока, паднаха на брега и започнаха да загребват с шепи от хладната, бистра течност. Саманта наплиска лицето си, намокри косата си. Смехът й огласяше полянката.
Някакво малко рунтаво същество се стрелна на отсрещния бряг и потърси убежище в близкия храсталак.
— Заек! — възкликна тя, останала без дъх, и легна по гръб. — Мисля, че никога през живота си не съм виждала нещо по-прекрасно.
— Наистина е прекрасен, но ще е още по-хубав, ако го сготвим за вечеря. — Той разгледа мястото, където се беше скрил заекът. — Където има един, по всяка вероятност има и още. Може да има цяло котило.
— Но как ще ги хванем? Вече нямаме пистолет.
— Но затова пък имаме рибарски конец. Аз ще направя няколко примки. — Той легна до нея и се взря в нощното небе.
Изведнъж започна да проклина.
— Какво има? — Сам проследи погледа му, но не видя нищо застрашително в безоблачното черно небе, осеяно със звезди. — Какво не е наред?
— Луната не е наред. — Той се закашля и седна. — Когато спахме в онази колиба, тя беше в първата си четвърт. А погледни я сега.
— Пълна е наполовина. — Сам сви рамене. — Какво значение има?
— Има значение, защото това означава, че не сме били в пещерата три или четири дни. Били сме вътре цяла седмица. Загубил съм цяла седмица. — Той изруга. — Няма да се добера до Йорк навреме.
Глава 15
— Не мога да разбера защо си в такова отвратително настроение.
Никълъс не отговори на забележката на мис Делафийлд. Беше зает да извади една рибена кост от зъбите си и нямаше намерение да се извинява за проклятията си, за държанието си по време на вечерята или за лошото си настроение.
Бяха се настанили под дърветата на няколко метра от малкия водопад. Луната и огънят осветяваха остатъците от вечерята им — бяха изпекли два заека и една риба, а за десерт имаха горски ягоди, които набраха на полянката.
Но дори и топлата храна не беше подобрила настроението му.
Една седмица. Беше изгубил цяла седмица. А това означаваше, че има само пет дни до Архангеловден. И затова време той трябваше да се добере до Йорк. Невъзможно. Храната и почивката му помогнаха да възстанови силите си, но никога нямаше да успее. Не и пеша. Имаше нужда от кон.
А как, по дяволите, можеше да намери кон в центъра на Канък Чейс?
— Наистина не разбирам какво значение имат още няколко дни в повече. — Мис Делафийлд легна по гръб и сложи глава на кошницата. — Сигурна съм, че този, с когото имаш среща в Йорк, ще разбере закъснението ти.
— Едва ли — промърмори Никълъс. Седеше до краката й, подпрял гърба си на един бор. Най-после извади костта от зъбите си и я хвърли в потока.
— Е, поне сме живи. Това е достатъчна причина да си доволен.
Той я погледна. Въодушевлението й му лазеше по нервите цяла нощ — откакто напуснаха пещерата. Беше му омръзнало вече.
— Защо? — озъби се той. — За какво да съм доволен? Че сме отложили малко неизбежното? Това може и да ти е убегнало, лейди, но ние все още имаме някои проблеми за разрешаване Като например този. — Той разклати десния си крак и веригата издрънча. — А също така и няколкото дузини стражари някъде наоколо — Той посочи към края на полянката, където започваше гората — А те със сигурност искат да ни надупчат с някой и друг куршум. Малко е рано за победен парад.