Тя се надигна на лакти. Изражението й беше толкова спокойно, колкото и гласът й.
— Смятам, че забавянето ни е в наша полза. Стражарите сигурно отдавна са престанали да претърсват тази част на гората Може би вече ни търсят в градовете. А може и да мислят, че сме мъртви. Или…
— Или може би са все още някъде наоколо. И чакат да паднем в капана им точно както този мистър Заек падна в нашия — Той кимна към тъмната купчинка малко по-настрани от огъня им.
Тя погледна към заека, после отново към него.
— Прав си. Имаме много неща, за които да се тревожим. И веднага щом ти се оправиш достатъчно, за да продължим, ще започнем да се тревожим за тях — Тя отново легна и въздъхна уморено. — Но защо трябва да мисля за всичко това точно сега?
Никълъс изпсува. Той не можеше да спре да мисли за това. Щеше му се да тръгне още в момента, в който осъзна колко време всъщност са загубили. Но не беше достатъчно силен, за да тръгне на път. Не още.
А това го дразнеше повече от всичко друго. Болката в рамото му се беше превърнат в слабо пулсиране, което почти не забелязваше, но треската беше отнела силите му. Беше слаб точно когато най-много се нуждаеше от силата и издръжливостта си Това усещане беше непоносимо. Сякаш самото му тяло участваше в заговора срещу него.
А вече имаше достатъчно неща, за които да се притеснява: времето, което бързо изтичаше, стражарите, които го търсеха, фактът, че не разполагаше с никакво оръжие.
И тази упорита доволна жена прикована към глезена му.
Която го вълнуваше по начин, за който не му се искаше и да помисля.
Никълъс вдигна манерката и отпи голяма глътка прясна, студена вода, като му се искаше това да е силно, огнено уиски.
— Права си. Защо, да се притесняваме? — Той изтри устата си с опакото на ръката. — Това е просто въпрос на живот и смърт.
Тя се загледа в нощното небе, по лицето й все още нямаше никакви признаци на тревога.
— Точно това имах предвид. Не мислиш ли, че ако трябваше да умрем, щяхме да умрем в пещерата? Или щяхме да станем на парчета след падането във водопада? Или пък кучетата щяха да ни хванат на брега?
— Не вярвам в съдбата, мис Делафийлд.
— Нито пък аз — каза тя студено — В живота няма нищо сигурно. Знам това. Повярвай ми, знам го. — Тя затвори очи за секунда и гласът й стана по-тих, когато продължи — Но ние не умряхме. Живи сме. Засега всичко е наред. Това не е ли достатъчно? Винаги ли гледаш на нещата от неприятната им страна?
— Не гледам от неприятната им страна. Гледам нещата от единствената страна: реалистичната.
— Добре. — Тя вдигна глава и му хвърли един леден златист поглед. — Можеш да тръгваш и да гледаш реалистично на нещата. Аз оставам тук. Ще си лежа на тревата, ще слушам вятъра, ще гледам звездите и ще се чувствам щастлива, че още съм жива. Защото през последните няколко дни…
— Седем дни.
— През последните седем дни си мислех, че сигурно никога няма да видя отново всичко това! — Тя легна и скръсти ръце на гърдите си. — Харесва ми отново да гледам звездите и луната, а когато слънцето изгрее след около час, имам намерение да се насладя и на него. И ще съм ти много благодарна, ако си затвориш устата и спреш да ми пречиш.
Никълъс стисна зъби, за да не й отговори. Обикновено не позволяваше да го дразнят така — още по-малко пък жена, но да спори с тази лейди беше истинска загуба на време.
Задоволи се да изрази раздразнението си, като започна да хвърля камъчета в реката изпробвайки силата на ранената си лява ръка.
Помисли си кисело, че ако не го очакваха толкова неприятности, сигурно тази полянка също щеше да му се струва прекрасна. Един мъж можеше добре да използва времето си в такава прекрасна нощ, върху мекия килим на тревата, с една жена в подходящо настроение до себе си…
Той започна да хвърля камъчетата с дясната ръка, опитвайки се да прогони тази мисъл. Подобни идеи можеха да бъдат опасни за здравето му.
Нямаше време за никакви удоволствия. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху възстановяването насилите си, за да се измъкне по-скоро оттук.
— Получихме още един шанс — наруши внезапно мълчанието мис Делафийлд — и мисля, че всичко ще се оправи.
— И по каква логика стигна до този извод?
— По никаква логика. Просто вярвам в това.