Той хвърли още едно камъче към потока.
— И като си помисля, че бях започнал да те смятам за интелигентна.
— Моите извинения — отвърна тя и седна. — Трябваше да се досетя. Ти гледаш твърде реалистично на нещата, за да повярваш на нещо или на някого, освен на себе си.
— Правилно си разбрала, лейди.
— Всичко си предвидил, нали така? Ти командваш и никой друг.
— Точно така.
— Ти си арогантен. Твърде арогантен и коравосърдечен, за да вярваш в нещо. Или да изпитваш нещо към другите хора. — Погледът й се кръстоса с неговия. — Понякога трябва да се опиташ да го правиш.
Той нарочно не отговори нищо.
Тя му обърна гръб. Веригата се изпъна. Раменете на Сам се вдигаха и смъкваха бързо, но тя не изля гнева си гласно. Просто се взираше в реката.
Никълъс знаеше какво я ядосва и се опита да не й обръща внимание.
А това беше адски трудно при положение, че не можеше да се отдалечи от нея на повече от две стъпки.
Гледайки изпънатия й гръб, той изпита вина. Беше се държал като истинско копеле, като я товареше с проблемите си. Дължеше й живота си. Щеше да умре в пещерата, ако не беше тя.
Не си спомняше нищо от времето, прекарано в пещерата, само жега и болка. Помнеше и нея — винаги там, бършеше челото му, шепнеше му окуражителни думи, успокояваше го.
Той беше останал сам, на ръба на нищото.
А тя го беше върнала обратно. Беше се грижила за него по начин, по който никой не го беше правил от години.
А сега той се държеше така, сякаш всичко това не се е случило.
Той погледна към водопада и си каза, че няма никаква причина да изпитва вина. Или каквото и да било. Да, нямаше да преживее треската, ако не беше тя, но тя пък нямаше да оцелее във водовъртежа, ако не беше той. Бяха се споразумели още в началото, че ще се грижат един за друг. Една сделка. Всичко беше толкова просто.
Поне изглеждаше просто преди няколко дни. Дори си беше помислил, че може би ще трябва да я убие, защото представляваше заплаха.
И тя все още представляваше заплаха.
Но да я убие, да й причини болка, вече му се струваше невъзможно.
Всичко си предвидил. Той затвори очи. Адският огън и вечното проклятие — щеше му се всичко това да е вярно. Не беше разбрал как всичко стана толкова сложно. Не искаше нещата да се променят, не искаше да изпитва никакви чувства към нея. Трябваше да мисли само за себе си, както правеше в миналото.
Това беше единственият начин да оцелее. Да изпитва нещо към други хора, можеше да бъде опасно за него.
И освен това й беше благодарил. Какво още искаше тя?
Какво го интересуваше него, че тя е ядосана или наранена? Не го беше грижа. Не го…
Погледна към нея и думата грижа се спря в гърлото му. Тя се смеси с чувството за вина и почти го задуши.
Преглътна, взрян в гърба й. Никоя жена в живота му не го беше карала да се чувства толкова объркан. Никоя жена не го беше карала да изпитва нещо повече от физическо желание.
Какво, по дяволите, правеше тя с него?
В момента тя не правеше нищо, просто се взираше в тъмнината. Гърбът й беше изпънат, косата й беше разпиляна по раменете. Изглеждаше като царска особа, огрявана от златния огън, с корона от сребриста звездна светлина. Царствена, студена и далечна.
Но той я беше видял по съвсем друг начин в пещерата. Това си го спомняше съвсем ясно: как се събуди от нежното докосване на пръстите й.
Това беше най-голямото от всички предизвикателства, които трябваше да понесе. В докосването й личеше любопитство и още нещо — най-невинното желание, което някога беше виждал. И то се събуждаше пред неговите очи. Беше насочено към него. Той го видя… и беше безпомощен, не можеше да направи нищо.
Но вече не беше безпомощен.
Мисълта го опари като хубаво вино. Горещо. Примамливо. Наблюдаваше я, само на няколко инча от него. Може би беше студена и далечна в момента, но случката в пещерата, когато си мислеше, че той спи, говореше съвсем друго нещо. А той не можеше да го забрави.
Тя сигурно не би могла да обясни чувствата си, може би въобще не ги разбираше, но той бе видял как страстта се събужда в нея, бе я видял в потъмнелите й очи, когато погледите им се срещнаха. Тя искаше същото, което и той.
Дишането му се учести, усети познатата топлина в слабините си. Здравият разум му казваше да не навлиза в тези води… но това, че знаеше за нейното желание, усилваше неимоверно неговото. По дяволите, той искаше тя да го докосва, искаше отново да го гледа с онзи поглед. Не с високомерно презрение или неодобрение, а с копнеж. По начина, по който жената гледа мъжа, когато и двамата се желаят.
Започна да си фантазира. Искаше тези сладки устни да се отворят нетърпеливо за целувките му. Искаше това съблазнително тяло да трепери от желание в ръцете му. Искаше да я чуе как вика от удоволствие, когато влиза в нея. Искаше да я види как се отпуска под него…