— Да си откраднеш кон е по-вероятно.
— Да си наема кон. Изведнъж четирима юначаги се нахвърлиха върху мен. Беше много тъмно. Помислих си, че са разбойници. Просто се защитавах.
— Те са те следили повече от половин час, приятел. Ако си толкова невинен, защо си се промъквал така по пътищата след полунощ?
— Както казах и на тях, просто минавах през селото.
— По работа. Един плантатор от колониите, който просто минава оттук по работа. — Тъмничарят поклати глава с недоверие и тлъстините под брадичката му се разлюляха. — Не се биеш като плантатор, приятел.
Никълъс стисна зъби, за да не изпсува, отново проклинайки се, че започна да се бие, вместо да остане спокоен и разумен.
За нещастие, изглежда, че старите пирати, както и старите кучета, не могат да се научат на нови номера.
— Няма нужда да се виждаш със съдията — продължи тъмничарят. Все още не беше извадил ключовете си. — Отговаряш на описанието на престъпника, който търсят от повече от месец. Има много тлъста награда за главата ти. Петдесет лири.
— Наистина ли? — попита Никълъс и едната му вежда подскочи нагоре. Иронията в гласа му убягна на тъмничаря. — Цели петдесет лири?
— Точно така. Повече отколкото всеки от нас изкарва за две години, дори и след като ги разделим на четири. — Вместо да отвори вратата на килията, той извади нещо от паницата. — Освен това имаме свидетел, който се кълне, че ти си бил този, който се е измъкнал с плячката от дома на лорд Алстън миналия месец.
— Свидетел? — учуди се Никълъс. — Какъв свидетел?
— Самият Тибс.
Никълъс изпсува. Раненият стражар очевидно беше толкова побеснял, че щеше да каже каквото и да е, само да го види на бесилката.
Тъмничарят промуши храната през решетките — овнешка плешка, комат хляб и една висока кана, пълна с някаква течност. Никълъс ги пое едно по едно. Раздразнението му нарастваше при мисълта, че вратата няма да бъде отворена.
Тъмничарят нямаше намерение да остави да му се изплъзнат петдесетте лири.
Не можеше да му даде и подкуп — бяха му взели всичките пари, когато го арестуваха. Както и оръжието, което носеше.
Шансът да стигне до Йорк преди Архангеловден намаляваше с всяка изминала минута.
— Сбъркали сте човека — отново опита той. — Съдията няма да ви даде и шилинг за мен. Защото няма да успеете да докажете нищо.
— О, ще докажем всичко, приятел. — Тонът му ясно показваше, че могат да докажат всичко, което поискат, както са правили винаги досега. — И освен това няма да чакаме съдията.
По гърба на Никълъс отново полазиха тръпките на лошото предчувствие.
— Какво трябва да означава това?
— Означава, че тези тук — той махна с дебелата си ръка към шестте други затворници — могат да чакат до януари, когато обикновено идва съдията. Но не и ти, приятел. Ти си твърде ценен. Теб ще те отведем веднага, за да получим парите възможно най-скоро.
Никълъс изпита чувството, че сърцето му ще изхвръкне през натъртените му ребра.
— Къде ще ме отведете?
— В Лондон. — Тъмничарят кимна и на лицето му се изписа алчна усмивка.
Никълъс се втренчи в него безмълвен, поразен от този нов удар на съдбата. С него беше свършено. Лондон. Не просто в Лондон, а в лондонския съд, пълен със служители на закона, които го търсят от толкова години. Само ако някой от тях го познаеше…
Щяха да го предадат в Адмиралтейството и там да го обесят за назидание на всички, които биха се изкушили да поемат, заради лесна плячка, пътя на пиратството.
Или пък щяха да платят за главата му петдесет лири и да го обесят като обикновен разбойник.
И в двата случая ставаше безсмислено да се тревожи повече за Архангеловден.
Щеше да е мъртъв, преди той да е настъпил.
— Ако можеш да докажеш, че си невинен, няма за какво да се притесняваш — съдията ще те пусне. — Тъмничарят се облегна на решетките със сурово изражение. — Но не мисля, че си невинен, приятел. И не мисля, че той ще те пусне.
„Не е вероятно“ — помисли си Никълъс. Въобще не е вероятно. През стиснатите му зъби успя да излезе само една дума:
— Кога?
— Момчетата ще дойдат да те вземат утре на зазоряване. — Човекът взе празната паница и фенера. — Изяж всичко, приятел. — Той кимна към храната, която Никълъс бе оставил настрана. — Това може да е последното ти ядене.
Той се обърна и бавно се заклатушка към изхода.
Никълъс постоя неподвижен известно време, след като вратата се затвори със зловещо скърцане.
Той се взираше в тъмнината. Един образ, втълпяван му в детството, се промъкна в съзнанието му.
Адът.
Той отдавна беше спрял да вярва в много неща, но все още вярваше в ада. Не се и съмняваше, че ще гори в пъкъла цяла вечност, и нямаше никакво желание да ускорява пристигането си там дори и с един ден.