Никълъс се изправи бързо, обърна се и прокара пръсти през косата си.
Трепереше Проклятие, той трепереше. Като някое неопитно, превъзбудено момче. Никога не беше позволяват на жена така да завладее сетивата му. Най-добре ще е да се отърси от това, преди да е изгубил контрол над себе си. Преди да е направил нещо, за което да съжалява, ако живее достатъчно.
Гореше в огън, по-силен от треска. Огън, който времето и почивката нямаше да излекуват. Огън, който само нейното докосване може да охлади. Имаше нужда да се разсее, затова той огледа полянката.
Водата можеше да помогне. Загледан във вирчето под водопада, той се упъти натам.
— Къде отиваш? — възнегодува тя, когато веригата се опъна.
— Да си взема един студен душ. Не мислиш ли, че ще можеш да се наслаждаваш на луната и от там? Или това ще провали вечерта ти?
Тя каза нещо, което съвсем не подхождаше на дама, но се изправи и го последва.
— Вече се измихме. А ти още си болен. Не мисля, че това е добра идея.
— Аз пък мисля, че е чудесна идея — вметна той, а после, съвсем тихо, добави: — Това може да спаси разсъдъка ми.
— Какво?
— Нищо. — Той стигна до брега — Просто се съгласи с мен веднъж. Можеш да си седиш на брега и да си плискаш краката. Нищо няма да ти стане.
Вирът изглеждаше дълбок някъде до кръста, песъчливото дъно се виждаше дори и на лунната светлина. Той съблече ризата си.
Сам с нежелание топна пръстите на краката си.
— Не знам. Ужасно е.
Никълъс скочи, забравил колко къса е веригата. Изгубила равновесие, мис Делафийлд се олюля и цопна във водата. Потъна, преди той да е успял да я хване. Показа се отново на повърхността и започна да плюе.
— Проклет да си, негодник такъв. Нарочно го направи!
— О, моля те! — озъби се той. Беше му омръзнало да обяснява всяко свое действие — Просто не мислех…
— За никой друг, освен за себе си! Ти си най-неразумният, най-егоистичният… — Тя трепереше от ярост и студ и не можа да продължи.
Затова просто загреба вода с ръка и го опръска целия. Никълъс стисна зъби. Повече от всякога му се искаше да се обърне и да избяга от нея, повече от всякога му се искаше да има поне една проклета минутка спокойствие.
Но веригата не го позволяваше и тази мисъл съвсем го изкара от равновесие.
— Ваше благородие, — каза той мазно — това беше грешка. Съвсем честно.
— Честно? — възкликна тя. — Честно? — Тя отново го изпръска. — Не мисля, че знаеш значението на тази дума.
— Чуй ме, ангелче. — Той също я изпръска. — Позволи ми да те предупредя да не започваш водна битка с мен.
— Твърде късно. — Тя загреба за трети път, без да обръща внимание на заплахата му.
И после започна войната.
Водни пръски захвърчаха и в двете посоки. Застанали на пръсти, те се заливаха безмилостно с вода. Той пристъпи към нея. Тя се отдръпна. Изпрати му малка приливна вълна. Той й отвърна. И двамата отказваха да отстъпят.
Докато тя не започна да се смее.
Звукът беше толкова неочакван, че той почти не успя да разбере какво става.
И само след секунда той започна да се смее заедно с нея. Ситуацията, в която се намираха, беше толкова абсурдна. Бяха се изправяли пред смъртта поне половин дузина пъти, надеждата да се измъкнат от Канък Чейс беше съвсем нищожна, по всяка вероятност щяха да умрат с тази верига на краката си… а се пръскаха с вода като две безгрижни хлапета.
Сърдечният смях извираше от някакво скрито, отдавна забравено място в душата му.
И враждебните действия приключиха почти толкова внезапно, колкото и започнаха.
Той не беше сигурен кой спря пръв, но и двамата стояха неподвижни, и двамата се смееха подгизнали.
— По-добре ли се чувстваш? — попита той.
Със зачервени бузи, с искрящи очи, тя не можеше да спре да се кикоти.
— Да — най-накрая успя да каже — Да, наистина се чувствам по-добре. А ти?
За негова изненада, той откри, че напрежението и гневът, които го бяха тормозили цялата вечер, са изчезнали.
— Да. — Той приглади мократа си коса назад. — Мога ли да очаквам милост?
Тя помисли съвсем сериозно известно време, после се усмихна.
— Ще те пощадя.
Усмивката направи лицето й толкова красиво, че той загуби ума и дума. Вирът се успокои, всичко отново си дойде на мястото.
Но нито един от двамата не помръдна.
Подгизнал до кости, треперещ на вятъра, Никълъс се взираше в жената пред себе си и откри, че не иска да помръдне.
Косата й беше разбъркана, лицето й беше озарено от веселия смях. Тя стоеше с ръце на кръста и приличаше едновременно на морска богиня и на блудница.