— На теб — каза той и топло се засмя — не може да се вярва, мис Делафийлд.
— Саманта.
— Какво?
— Саманта — отвърна тихо тя. — Казвам се Саманта. Или Сам… А ти?
Очите й се впиваха в неговите, питаха, търсеха. Толкова много искаха да получат този толкова прост отговор.
— Джеймс — прошепна той. — Ник Джеймс.
Въпреки че чу думите си, той не можеше да повярва, че ги е изрекъл. Току-що й беше казал името си. Не истинското си име, а това, с което живееше вече шест години. Това, което му даваше сигурност. Името на един миролюбив плантатор от Южна Каролина, който нямаше никаква работа в Англия, който не би могъл да обясни какво прави в Канък Чейс.
Току-що беше допуснал непростимо нарушаване на собствения си кодекс за сигурност.
Но въобще не го беше грижа.
Знаеше, че това е израз на доверие. Знаеше, че би трябвало да се разтревожи от това, че стои тук и издава тайните си с тих, интимен глас.
Но не се тревожеше.
Щастието, което се изписа на лицето й, блясъкът, който се появи в очите й, си струваха. В този момент той не можеше да мисли ясно, знаеше само, че са толкова близо един до друг, че само ако направи една крачка…
И я направи. Една крачка и разстоянието между тях се стопи. Вдигна ръка, за да докосне бузата й, и леко я помилва с пръсти.
— За мен е удоволствие да се запозная с теб, Саманта.
Устните й се отвориха. Известно време не каза нищо.
Очите й бяха огромни и тъмни в сянката на миглите й. Гледаше го така, сякаш никога не го бе виждала.
После се усмихна. Това беше най-милата, най-прекрасната усмивка, която някой му е даряват.
— Аз също се радвам да се запознаем, Ник.
Той беше изумен от начина, по който звучеше името му, произнесено от нейната уста.
Още по-изумително беше, че тя не се отдръпна, когато я докосна. Не протестира.
Дори когато той придвижи ръката си надолу, за да погали челюстта й, брадичката й. Кожата й беше мека като крилото на ангел. Той леко повдигна главата й и очите му срещнаха погледа й.
И после, като че ли това беше най-естественото нещо на земята, той наведе глава и я целуна.
Покри устните й със своите, вкуси топлото кадифе на устата й така, както бе копнял да го направи.
Тя потрепери, може би защото брадата му я гъделичкаше. Но не се вцепени, не се отдръпна, въобще не се възпротиви.
Вместо това му отговори, в началото колебливо… но после въздъхна с изненада и учудване.
И нещо, което досега беше заключено в гърдите му, се обади. Нещо, което не можеше да обясни, не можеше да разбере, можеше само да чувства. Нощта, реката, целият свят изчезна и той усещаше само нея Саманта. Плъзна ръка надолу, през преплетената й коса, и я притисна към себе си. Тя имаше вкус на ягоди и лято, на нещо тайнствено, нещо свежо и приятно. По-приятно от всяка храна и питие, което бе вкусват. Целувката му стана по-дълбока и тя сложи ръце на гърдите му, но не за да го отблъсне.
Вместо това се притисна към него, треперейки.
Тя беше невинна. Господ да му е на помощ, досега той не беше и подозирал колко невинна е всъщност. Може би дори не беше целувана. Със сигурност не по този начин. Но въпреки това го приемаше… желаеше го.
Заля го вълна от страст, но той се бореше с нея. Заради Саманта трябваше да действа бавно. Трябваше да й даде време да открие страстния ритъм на желанието си, въпреки че неговото вече го изгаряше.
Но му беше много трудно да мисли колко уязвима е тя. Беше му трудно да мисли за каквото и да било. Особено когато тя така се притисна към него, сякаш краката й не я държаха. Ръката му се плъзна към талията й и той я придърпа към себе си. Натисна с език, за да отвори устните й… и за негово учудване тя го направи.
Всичкият му копнеж, желание и страст се смесиха с нейните. Тя беше толкова открита и непосредствена в това ново преживяване, както беше и във всичко останало. Езикът му се плъзна покрай нейния. Търсеше, изучаваше. Някъде дълбоко от гърлото й се изтръгна въздишка на удоволствие.
Този звук той чуваше във фантазиите си. Той също изстена. През мокрия плат на роклята й усещаше всяка извивка на тялото й, усещаше я как трепери от страст, усещаше как зърната на гърдите й набъбват.
Тя изведнъж се отдръпна като опарена. Премига срещу него като замаяна, сякаш току-що се събужда от сън. Остана още миг в прегръдката му.
После устните й се разтвориха отново, но от устата й не излезе никакъв звук. Дръпна се назад.
Той не я пусна.
— Саманта…
— Не — извика тя, борейки се с него. — Не!
Той я пусна и тя направи крачка назад. Погледът й се стрелкаше наоколо, сякаш не знаеше къде се намира.