— Не мога… не… — Треперещата й ръка закри устата й. — Не.
— Саманта. — Той пристъпи към нея. Не разбираше как може толкова бързо желанието й да се превърне в страх.
— Стой далеч от мен! — Тя се дръпна назад и за малко не падна във водата. Веригата й попречи да избяга и тя се вцепени.
Като дивеч, изправен пред хрътките, с широко отворени очи.
Никълъс беше объркан от реакцията й.
— Всичко е наред. — Той вдигна ръка в успокоителен жест. — Няма да ти причиня болка.
Тя беше пребледняла.
— Чувала съм го и преди!
— Не те карам да правиш нищо насила — отвърна той, засегнат от думите й. — Ти се разтапяше в ръцете ми, лейди. Ти искаше тази целувка толкова, колкото и аз. Ти искаше…
— Не! Не исках. Не искам! Не искам нищо от теб. И със сигурност не искам ти да… да…
Той се опитваше да овладее желанието си, раздразнението си.
— Саманта, няма от какво да се страхуваш — каза той по-нежно. — Знам, че това е ново за теб…
— Но не е. Съвсем не е ново! — Тя се изсмя, но продължаваше да трепери.
Смехът й беше неприятен, твърде висок, почти истеричен.
Никълъс усети студена тръпка да пролазва по гърба му. Усещаше, че нещо тук не е наред. Съвсем не е наред.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че знам всичко за мъжете и тяхната похот — озъби се тя. — Знам, че това ги кара да правят всичко, за да я задоволят. Знам всичко, което трябва да знам!
Думите й бяха като плесница върху лицето му. Не можеше да повярва, че не е разбрал преди — от начина, по който се отдръпваше всеки път, когато се приближеше до нея, от ужаса, който се изписваше на лицето й, когато я докосваше.
— Някой те е наранил, нали? — Обзе го страшна ярост. — Някой те е накарал да се страхуваш. Когато каза „Чувала съм го и преди“, не си имала предвид от мен, а от някой друг. Кой беше той, Саманта? Какво ти е причинил?
Тя покри лицето си с ръце, обърна се. Трепереше.
— Просто ме остави на мира. Моля те. Просто… просто…
Се махай.
Тя не го каза, но той знаеше, че точно това иска. По дяволите, той също би трябвало да го иска. Когато изпадаше в деликатни ситуации като тази, той обикновено се обръщаше и се измъкваше бързо.
Но този път това беше невъзможно.
Дори и без веригата, нещо вътре в него го правеше невъзможно.
Не можеше да я остави. Не можеше да стои отстрани и да я гледа как се измъчва от болка, от това, което някое бездушно копеле й е причинило.
— Разкажи ми, Саманта — продължи тихо той. Движен от някаква сила, чието име не знаеше и с която не можеше да се бори, той се приближи към нея. Съвсем бавно. — Разкажи ми.
— Не! — Тя тръсна глава. — Не искам да говоря затова. Не искам да мисля за това. Всичко ще е наред, само ме остави на мира. Само…
— Разкажи ми.
— Не, проклет да си!
Без да обръща внимание на гнева й, на ината й, на проклятията й, той я обърна към себе си и внимателно я прегърна. Тя се бореше, но този път той пренебрегна и това… Искаше да я вдигне и да я занесе на брега, но не можеше. Веригата му пречеше.
Затова остана там, до кръста във водата, прегръщаше я силно и просто отказваше да я пусне. След малко тя спря да се бори, но остана вцепенена, ядосана. Изплашена.
Той погали косата й, гърба й. Търпеливо й показваше това, което й беше казал — че няма да я нарани.
Тя постепенно започнала разбира, да вярва, защото се отпусна в ръцете му. Тогава той я изведе от водата и отидоха до огъня под дърветата. Дръпна я до себе си да седне, облегна се на едно дърво и отново я прегърна.
— Разкажи ми — прошепна отново.
Тя трепереше, дишаше накъсано. Поклати глава и остана безмълвна доста време.
Но после думите започнаха да излизат сами.
— Беше през лятото — започна тя толкова тихо, че той трябваше да се напряга, за да я чува. — През най-красивата лятна вечер. Също като тази. Бях заспала. Не знаех, че става нещо, докато… докато не чух първия писък.
— Къде? — прошепна той.
— Вкъщи.
Тази единствена дума, толкова тъжна, толкова горчива, я задави и тя млъкна за момент.
Никълъс също трябваше да преглътне една буца в гърлото си. Затвори очи и продължи да движи бавно ръката си по гърба й. Чакаше.
— Бях на шестнайсет — продължи тя с дрезгав шепот. — Писъците ме събудиха, а после един мъж ме измъкна от леглото. Мен и сестра ми. Завлякоха ни на долния етаж. Престъпници. Бяха навсякъде. Като побеснели кучета. Крещяха и стреляха с пистолетите си. Убиха всички мъже прислужници. Но… но жените не. Видях… видях какво направиха с жените.
Никълъс я стискаше здраво.
— Те молеха за милост, но мъжете само се смееха. Те се смееха. Дори когато разкъсваха дрехите на момичетата и когато… О, Господи, аз видях всичко. Бяха като животни. Момичетата пищяха. Имаше толкова много кръв… и те пищяха от болка.