Никълъс усети как болката прониза и неговите гърди. Беше виждал подобни сцени и дори по-лоши — но едно невинно момиче да види това, и то в такава крехка възраст…
— И тогава мъжете ни завлякоха в една стая…
— Саманта, а теб нараниха ли те?
— Не! — Тя поклати глава и го повтори: — Не. Ние избягахме. — Тя вдигна глава и се взря в тъмнината, сякаш всичко отново се разиграваше пред очите й. — Един от другите престъпници му отвлече вниманието и ние успяхме да се измъкнем. Излязохме през прозореца и хукнахме през ливадата и тичахме, тичахме, тичахме…
Той затвори очи. Изпитваше такова облекчение, такава благодарност, че тя се е спасила.
— И тогава ли започна да крадеш? — попита внимателно той.
— Не. Отидохме при съдията в града. Той и хората му отидоха у дома, а после се върнаха и ни казаха… — Гласът й се пречупи. — Казаха ни, че родителите ни са мъртви. Помоли ме да… да се върна с него в къщата на следващия ден, за да идентифицирам труповете, защото не бяха познали баща ми, за… защото е бил застрелян. В главата.
Силна тръпка разтърси нежното й тяло и сякаш силата й се изпари. Никълъс отново я придърпа към себе си, притисна главата й към гърдите си и усети топлата влага на сълзите й по кожата си. Гърлото му се сви. Не можеше да говори. Искаше му се да намери думи, за да я успокои, но не се сещаше за нищо. Останаха така. Той просто я прегръщаше Остави я да изплаче болката си. Болка и загуба, които толкова много му напомняха за неговите собствени.
— Аз и сестра ми останахме съвсем сами — прошепна тя след известно време. — Нямахме къде да отидем, нямаше кой да ни защитава. А бяхме толкова наивни, толкова невинни. — Гласът й стана равен. — Но аз вече не съм такава. — Вдигна глава и изтри сълзите си. — Трябваше да се оставим на милостта на единствените си роднини — чичо Прескот и жена му Оливия, които живееха в Лондон. Те ни приютиха. Приеха ни с отворени обятия. Той ни каза да не се притесняваме за наследството си, за земята си, за парите си. Той се зае с всичко.
— Искаш да кажеш, че ви го е откраднал? — обади се Никълъс.
— Мен и Джесика това въобще не ни интересуваше. Мислехме си, че при него сме в безопасност. — Гласът й започна да трепери. — Но… чичо Прескот започна… да прави разни неща.
Тя се измъкна от прегръдката му трепереща и Никълъс разбра, че не бива да посяга към нея, не бива да я докосва. Не сега. Остави я да продължи да говори, да му каже всичко.
— Заставаше прекалено близо до мен. Гледаше ме по начин, който не ми харесваше. В началото не разбирах. Дори когато една нощ дойде в спалнята ми. — Тя вдигна глава, погледна към луната и се изсмя с онзи дрезгав смях. — Бях толкова наивна, че въобще не бях в състояние да разбера какво би могъл да иска от мен. Той беше мой чичо. Никога не бях предполагала…
— Саманта — обади се той. Не знаеше дали иска да я накара да спре или иска да й помогне да продължи. — Майка ти нищо ли не ти е казвала за мъжете и жените? Съвсем нищо?
Тя поклати глава.
— Не. Винаги казваше, че когато пораснем, на сватбите ни, ще ни обясни… но тя никога… — От гърдите й се изтръгна ридание. — Никога не й се отдаде тази възможност. — С яростно движение тя отново изтри очите си. — Чичо Прескот ми каза, че се тревожи за мен, че иска да ме завие. Когато стана ясно какво всъщност иска, аз започнах да се боря. Той не спираше да повтаря, че няма да ми причини болка. — Гласът й се превърна в шепот. — Борех се толкова упорито, че той счупи ръката ми.
Никълъс стисна юмруци, изпълнен с дивото желание да убие този кучи син.
— Той се паникьоса. Каза ми да обясня, че съм паднала… и ме заплаши, че ще изхвърли мен и Джесика, ако кажа само една дума — на леля или на някой друг.
— И после си избягала — обади се Никълъс.
Тя поклати глава.
— Бях на шестнайсет — прошепна. — Страхувах се. Ако трябваше да се грижа само за себе си, нямаше да остана нито ден повече в тази къща… но трябваше да помисля и за сестра си. Джес винаги е била крехка. Знаех, че няма да оцелее сама. А нямахме никакви пари — той разполагаше с всеки шилинг от наследството ни. Аз винаги съм била по-силната. Трябваше да защитавам сестра си.
Никълъс се втренчи в нея, изумен от това, което е трябвало да понесе от любов към сестра си Винаги бе смятал, че е прекалено смела за жена.
Но никога не беше и подозирал истинската смелост и любов, които носеше в себе си.
— Когато ръката ми се оправи, той започна отново. — Тя въздъхна, сякаш изморена от разказа си, от тежестта на спомените си. — Тази зима Джес се разболя. Този път не бях достатъчно силна. Не можах да й помогна. — По страните й рукнаха нови сълзи — Тя умря толкова бързо. И аз останах… сама.