Начинът, по който произнесе последната дума, го прониза като нож. Той знаеше какво е да се чувстваш сам, изоставен. Нейната болка го накарала почувства по-силно своята собствена. Сякаш нейната мъка, нейното страдание се вливаха в кръвта му, в сърцето му.
Той я придърпа в прегръдката си и този път тя не се възпротиви.
— Аз се опитах да избягам още на следващата сутрин, но чичо Прескот ме изпревари. Заключи ме в библиотеката, когато леля излезе, и… и ме хвана… Сложи ме на бюрото си и почти… — Тя замълча за миг. — Грабнах един нож за хартия и… Промуших го.
— Било е самозащита — каза Никълъс. — Промушила си го в самозащита.
— В решението на съда се казва „опит за убийство“. Бях цялата в кръв. Чичо ми извика слугите и разказа на всички, че съм се побъркала от мъка и че трябва да ме затворят в приют за душевноболни. Изпрати за стражари, които да ме арестуват, но аз се измъкнах, преди те да дойдат. Избягах и…
— Никога не спря да бягаш — продължи той вместо нея. Знаеше останалото.
Тя отново се разплака. Това бяха сълзите на жена, която е прекарала твърде много години в бягство. Твърде много години сама. Той я залюля в ръцете си.
— Шшт, ангелче, всичко ще бъде наред — тихо шепнеше той. — Всичко ще се оправи.
Нищо чудно, че се страхуваше от мъжете. Че се страхуваше от него.
Най-изненадващото обаче беше, че жена, която е преживяла толкова много на такава крехка възраст, все още можеше да вярва в доброто и любовта.
Все още можеше да се наслаждава на нещо толкова просто като една лунна нощ и летен бриз.
Той затвори очи и се намръщи. За нещастие, тя все още беше твърде наивна. Мислеше си, че знае всичко за света, а всъщност не знаеше нищо. Нейното доверие я правеше уязвима за човешката жестокост.
Докато страхът й й отнемаше едно от най-истинските човешки удоволствия.
След известно време плачът й утихна. Никълъс хвана брадичката й и вдигна главата й. Хвана лицето й с ръце и се взря в очите й, изтри сълзите й с пръсти, като се проклинаше наум.
От самото начало си казваше, че не го е грижа за тази крадла.
Но тя започваше да означава нещо за него.
А това беше невъзможно. Нямаше никакво време за любовни авантюри. Те нямаха бъдеще. Нито седмица, нито ден, нито дори час след като успее да махне веригата. Той имаше работа за вършене, а тя беше едно усложнение, от което нямаше нужда.
Но въпреки че нямаха бъдеще заедно, той можеше да й даде нещо. Сега, тази вечер. Повече от това, което тя му бе дала в пещерата.
Щеше да й върне онова, което й бяха откраднали престъпниците, чичо й.
Може би за пръв път бившият пират Никълъс Броуган можеше да постави нуждите на някой друг над своите собствени.
Да даде, без да иска нищо в замяна.
— Саманта — попита той тихо, — още ли се страхуваш от мен?
Долната й устна потрепери.
— Малко.
Той се усмихна на искреността й.
— А вярваш ли ми, поне малко?
— Да.
Това още повече разшири усмивката му.
— Уроците, които си научила, не са правилни, ангелче. Това, което става между мъжа и жената, няма нищо общо с болката.
Тя изглеждаше несигурна.
— Накарали са те да се страхуваш от нещо, което е съвсем естествено и е част от отношенията между мъж… и жена. — Той погали с пръсти брадичката й. — Това е нещо хубаво. Особено за жената.
Това я накара да му хвърли още по-недоверчив поглед.
— Когато е желано, това е най-прекрасното чувство, което мъжът и жената могат да изпитат заедно. — Той прокара палеца си по устните й. — Нека ти покажа, ангелче. — Прозвуча като въпрос, като молба — Нека ти покажа.
Глава 16
Сам не можа да отговори. Не можеше дори да си поеме въздух. Взираше се в очите му, топлината на тялото му я обгръщаше.
Всичко сякаш се въртеше около нея. Изпитваше желание да намери нещо здраво, за което да се хване. Беше изпълнена с нови, непознати чувства.
Чувства към този мъж. Към един непознат, който сега знаеше всичките й тайни.
Но той вече не беше непознат.
Ник.
Беше му разказала спомените си, беше споделила с него болката си. Не го беше правила друг път. Чувстваше се като глупачка. Как можа да му каже толкова много? Защо му се довери?
Имаше съвсем основателна причина да бъде внимателна с този мъж. Всяка разумна жена би била. Той беше престъпник. Един мъж, който знаеше твърде малко за нежността, но твърде много за битките и за трудната страна на живота. Усещаше топлината на тялото му и осъзна, че сърцето й промени ритъма си.
Силното му мускулесто тяло, безбройните белези, дамгата на гърдите му… Всичко това говореше за живот, изпълнен с трудности и опасности. Той сякаш беше от стомана. Толкова здрава, колкото веригата, която ги свързваше. Мъж, създаден от и за насилие.