Но беше тук, на земята.
С нейния черен ангел.
Той я погледна и й се усмихна, очите му блестяха. И тя забеляза някаква топлота в изражението му, която не беше виждала преди.
Тя също му се усмихна. Искаше да го докосва, както той я беше докосвал. Да обвие ръце около него и никога да не го пусне.
Но се чувстваше сънлива, тялото й тежеше.
— Ник, аз…
Той затвори устата й с целувка.
— Шшт, Саманта, не се опитвай да го разбереш, просто го чувствай.
Тя промърмори нещо сънливо, затвори очи и се гушна в него, когато той се облегна на едно дърво. Не искаше нищо друго, освен да бъде тук, с него. Изглеждаше толкова естествено да заспи с глава на гърдите му. Толкова удобно.
Толкова прекрасно.
Въобще не беше очаквала, че денят ще завърши така. Тя се усмихна сънливо.
Вървяха покрай реката и следобедното слънце изгаряше голите рамене на Никълъс. Парцаливите, окървавени останки от ризата му едва покриваха дамгата на гърдите му. Засега трябваше да се задоволи с това.
Движеха се от часове нагоре по потока, като решиха, че преследвачите им — ако още са в Канък Чейс — ще ги търсят надолу по течението. Той искаше да стигнат до някой град колкото е възможно по-бързо. Имаше пет дни, за да се добере до Йорк, което означаваше, че трябва да свърши две неща: да намери кон… и да се отърве от прекрасната жена, прикована към глезена му.
А тази мисъл вече съвсем не му се струваше привлекателна.
Поклати учудено глава. Вчера искаше повече от всичко на света да се отърве от Саманта Делафийлд. А сега само мисълта да се раздели с нея предизвикваше странна болка в гърдите му. И тази болка нямаше нищо общо с физическото желание, което бе изпитал тази сутрин, макар че възбудата все още го изгаряше.
Никога не беше изпитвал такъв странен копнеж. Потърка гърдите си. Щеше му се да премахне това чувство така, както изтри капчиците пот от кожата си.
Веригата се закачи в някакъв корен и той се препъна.
Успя да запази равновесие, но Саманта хвана ръката му.
— Сигурен ли си, че си достатъчно силен, за да вървиш?
— Добре съм.
Тя веднага го пусна.
Той съжали за грубия си тон и повтори по-меко:
— Добре съм.
Тя не изглеждаше убедена, но той нямаше намерение да й обяснява, че не е залитнал от физическа слабост, а защото мислеше за нея.
А това също ставаше слабост. Тя го погледна и когато погледите им се срещнаха, червенина заля бузите й. Той не можа да се въздържи да не се усмихне — тя се изчервяваше постоянно, всеки път, когато го погледнеше. Докосна лицето й. Тя се усмихна срамежливо и сведе поглед. Можеше да се закълне, че тя потрепери.
— Изглежда, че успях да те накарам постоянно да се усмихваш — подразни я той и тя се изчерви още повече. Погали леко бузата й. — Няма от какво да се срамуваш, ангелче.
— Не се срамувам — бързо отговори тя и вдигна брадичка.
Беше доволен от реакцията й. Не виждаше никаква следа от срам или чувство за вина в очите й. Отдаваше се на страстта по същия начин, по който се отдаваше на самия живот Напълно. С ентусиазъм, който извираше от сърцето й.
Тя продължаваше да го изненадва. Мис Саманта Делафийлд беше деликатна и чувствена жена и едновременно с това — силна и издръжлива. Възпитана дама и хитра крадла.
Преди да разбере какво прави, Никълъс се наведе и я целуна. Устата й посрещна неговата — топла и мека. Тя вече се научаваше да отвръща на целувките му, да отговаря на страстта му. Ръцете му обвиха раменете й и той я придърпа към себе си. Очевидно не можеше да й се насити. Той толкова рядко се бе сблъскват с нежност през живота си, а тя можеше да му даде толкова много.
Топлата й женска страст го прониза и вълна от чувства заля тялото му, ума, душата му. Отговаряше й все по-силно всеки път, когато я докоснеше.
Изведнъж вдигна глава, тялото му се напрегна.
— Ти си много опасна, лейди.
Каза го с усмивка, с насмешлив тон, но знаеше, че това не е шега.
Тя дишаше учестено, също като него. Очите й бяха като разтопено злато.
— Ще удържиш ли думата си? — Загадъчна усмивка играеше на устните й.
— Да удържа думата си? — повтори той, объркан.
— Каза, че мога да те докосвам — припомни му тя тихо, — по-късно.
Думите й го опариха като глътка силно уиски.
— Да — успя най-после да възвърне гласа си. — Така казах, нали? — Отчаяно се опитваше да измисли начин да се измъкне от това обещание. Отдръпна се от нея, като продължаваше да я държи за раменете. — Но сега трябва да мислим само за бедата, в която се намираме, в противен случай ще се озовем отново в затвора. Или по-лошо.
Тя му хвърли един поглед през рамо и продължи напред.
Никълъс я последва. Опитваше се да събере останките от здравия си разум.