А това беше много трудно. Особено когато тя го гледаше по този начин, когато в погледа й се четеше сладко обещание, когато очите й блестяха от…
Не знаеше как да го нарече. Не искаше да мисли за това. Опитваше се да го изкара от главата си.
По-късно. Стомахът му се сви.
Не. Няма да има по-късно.
Никълъс се намръщи. До тази сутрин беше убеден, че няма нищо лошо в това да се позабавлява с нея и после да си тръгне. Нима тя е по-различна от другите жени, които е познавал? Това нямаше нищо общо с девствеността й. Беше го правил с много девойки, които оставяше с някои нови умения в женския им опит и с усмивка на уста. Никога не се беше поколебавал да спи с жена, която го искаше.
Досега. Докато не срещна Саманта. Струваше му се важно да защитава невинността й. Да не й отнема съкровището, което му предлагаше.
Това се случваше за първи път на капитан Никълъс Броуган — помисли си той с крива усмивка — да защитава съкровище, вместо да го вземе.
Никой не би повярвал.
Наблюдаваше я как върви пред него, безкрайно очарован от начина, по който се движи, от светлината, която блестеше в косата й. Не можеше да разбере чувствата си, но възнамеряваше тяхната първа физическа близост да си остане последна.
Не би се осмелил да я докосне отново по същия начин, да държи съблазнителното й голо тяло в ръцете си и да не я вземе.
Продължаваше да я гледа, но мислите му се върнаха върху онова, което бе се случило до потока. Все още не можеше да си обясни смисъла му. Не ставаше въпрос за начина, по който тя му отвърна. Това не го изненадваше.
Не, това, което го изумяваше, беше, че той изпита същото удоволствие, каквото и тя, макар че не се поддаде на желанието, на копнежа да проникне в дълбините й. Беше му нужно цялото усилие на волята, за да не се възползва. Тя беше като разтопен мед в ръцете му, тръпнеща, готова. А той се беше въздържал.
Това беше първият път, в който даряваше удоволствие, без да вземе нищо в замяна. А това го накара да се почувства невероятно… добре. Повече от добре.
Щастлив.
Той разтърси глава. Припомни си, че трябва да съсредоточи вниманието си върху други неща. Въпросът беше на живот и смърт. Трябваше да се концентрира. Йорк. Изнудвачът. Още само пет дни.
По-малко от пет дни.
По дяволите, Броуган, концентрирай се!
Те продължаваха да вървят, всеки зает със собствените си мисли.
Слънцето се беше спуснало ниско над балдахина от листа над главите им, когато му се стори, че чу нещо.
— Чакай малко. — Саманта спря и той застана до нея. — Какъв е този шум?
И двамата се вцепениха, заслушани. Вятърът носеше звука към тях. Гласове.
— По дяволите! — Той сграбчи Саманта и се стрелна към храсталака.
— Как мислиш, кои ли са? — прошепна тя.
Той не отговори, знаеше какво мислят и двамата. Стражари.
Но звукът не се усили. Които и да бяха, очевидно не се движеха. Не се чуваха нито коне, нито кучета.
И някои от гласовете определено бяха женски.
— Не съм сигурен — прошепна той. — Искаш ли да погледнем по-отблизо?
Тя кимна. Запълзяха предпазливо напред, като внимаваха да останат в сянката на дърветата.
После ги видяха — група хора на една полянка.
Никълъс спря и се сниши зад един дънер, като дръпна и Саманта. Внимателно надникна. Какво не би дал за един бинокъл.
Чуваше задъханото й дишане.
— Ако не са стражари, тогава какви са? Кой друг би посмял да влезе в Канък Чейс?
Той разгледа лагера. Там имаше поне четиридесет души — мъже, жени и деца. Може би бяха пътници — лагерът им се състоеше от пъстри каруци и фургони.
— Цигани — каза той най-накрая. Хора, прокудени от обществото, както всички останали, които търсят усамотение в дебрите на Канък Чейс.
Саманта се поотпусна.
— Може би трябва да тръгваме, преди да са ни видели.
— Не толкова бързо, ангелче. — Той продължаваше да изучава лагера. Където има каруци, непременно трябва да има и коне.
След малко Саманта започна да души въздуха.
— Усещаш ли? — Тя се надигна, за да вижда по-добре, като вдишваше дълбоко. — О, чудя се какво ли готвят!
Съблазнителното ухание накара червата му да закъркорят.
— Някакво задушено.
В средата на пространството, обградено от каруците, имаше голям огън, върху който висеше черен казан.
Но вниманието му беше привлечено от конете. Бяха от другата страна на лагера. Около две дузини. Завързани в края на полянката, до гората.
Той се усмихна.
Колко неразумно от тяхна страна да завържат конете там, където някой може да се промъкне и да си открадне един.
— Сигурно се шегуваш. Как смяташ да го направиш, без да те хванат? — Тя разклати веригата. — Без да вземаме предвид, че язденето може малко да ни затрудни. Как ние двамата въобще можем да се качим на кон?