Някъде дълбоко вътре в него се събуди старото лукавство, отдавна забравено. Започна усилено да мисли. Нямаше да позволи да попадне в ръцете на Кралската флота.
Нямаше да се остави да му причинят това, което причиниха на баща му.
Не, по дяволите, нямаше да позволи това да се случи. Щеше да избяга. Някъде по пътя оттук за Лондон, кълнеше се, щеше да избяга.
Половин час по-късно, останалите затворници се бяха умълчали и фенерите бяха почти догорели. Никълъс съсредоточи вниманието си върху вечерята. Облегна се на решетките на килията си и започна бавно да дъвче, като внимаваше да не нарани подутата си устна. Трябваше да запази силите си, а храната беше сравнително добра — овнешкото не беше препечено, хлябът бе доста пресен, а водата в каната беше студена. Не беше толкова лошо да те арестуват в провинцията.
Отхапа си солидно парче от месото и отново се замисли. След като ще карат само него в Лондон, по-вероятно е да пътуват на коне или пеша, отколкото с каруца.
Това поне му даваше малко основание да се надява. Може би щеше да има възможност да избяга.
Изпи водата и притисна студената глинена кана към нараненото си лице с измъчена въздишка. Все още имаше някаква възможност да оцелее. Не кой знае каква, но все пак някаква.
Може би все пак Господ не го беше изоставил съвсем.
Някаква суматоха пред вратата го накара да се поизправи и да остави каната настрани. Не беше възможно вече да се е съмнало.
Веднага щом вратата се отвори, той разбра, че стражарите не идват за него. Водеха друг затворник, който риташе, блъскаше и се бореше с двамата, които се опитваха да го усмирят.
— Побързай, Бикфорд — извика един от мъжете.
— Пуснете ме, кретени такива!
Думите бяха придружени от такива проклятия, които биха могли да накарат да се засрами и най-закоравелият пират.
Проклятия, които звучаха още по-ужасно, тъй като гласът, който ги произнасяше, беше женски.
Обитателите на затвора бързо се разбудиха и започнаха да подсвиркват и да подвикват.
— Доведете я тук, приятели!
— Дай им да се разберат, миси!
Проклинайки, стражарите я повлякоха по пътеката между килиите. Тъмничарят се клатушкаше отзад, дрънчейки с връзката ключове на кръста си.
— О! — извика един от мъжете. — Тя ме ухапа! Бикфорд!
— Дръж я, Суинтън, дръж я — обади се Бикфорд. — Много е тъмно, а килиите не са номерирани. Трябва да намеря някоя празна…
— Пуснете ме! — извика жената и зарита с крака. — Слабоумни, ненормални глупаци, пуснете ме!
Другият стражар също извика, защото момичето го ритна по кокалчето.
— Просто отвори една килия, Бикфорд! Която и да е.
— При мен има достатъчно място — предложи един затворник.
Никълъс си мълчеше. Вече можеше да я разгледа по-добре на светлината на фенерите — въпреки че се виждаше само един водопад от руса коса, бледожълта рокля и блестящи бели зъби.
Първият стражар — Суинтън — отново извика, когато тези малки остри перли се забиха в плътта му.
— По дяволите! Бикфорд!
Тъмничарят триумфално вдигна един ключ на светлината.
— Ето го.
Той мина покрай тях и отключи една празна килия. Точно до тази на Никълъс.
— Чакайте малко — опита се да протестира той. — Не можете ли да я сложите някъде другаде?
— Съжалявам, приятел — изръмжа Бикфорд и отвори вратата. — Ще си в пълна безопасност с тези решетки между вас.
Суинтън изръмжа от болка, когато лакътят на момичето се заби в корема му.
— Просто се пази от зъбите й — посъветва го другият стражар, докато се опитваше да я хване за ръката, без да пострадат очите му.
Повлякоха я към отворената килия, но момичето правеше последни отчаяни усилия да се освободи — дърпаше се и извиваше тялото си.
На Суинтън явно му дойде до гуша.
— Слушай, миси, мисля, че това ми стига!
Удари й една плесница и тя се залепи за решетките. Преди да успее да се осъзнае, той се притисна към нея, усука косата й около ръката си и силно я дръпна. Лицето му се зачерви и блестящите му очи се взряха в нейните. С другата ръка хвана брадичката й. Стискаше я толкова силно, че Никълъс можеше да види отпечатъците от пръстите му върху меката плът. Очите й се разшириха и тя се задъха от ужас.
— Трябва да се научите да се държите малко по-любезно, ваше благородие — каза Суинтън. Тонът му беше неприятен. — Може би щяхме да те съжалим, ако беше поне малко… любезна.
Цветът напусна лицето й, като се изключат яркочервените петна около мръсните пръсти на стражаря. Другата му ръка хвана гърдите й.