— Ще мислим затова, като му дойде времето.
— Но стражарите, които ни търсят, може да са говорили с тези хора. Може да са им дали описанието ни и да са им обещали награда. Много е опасно да влизаме в лагера им.
Никълъс помисли за момент. Тя беше права. Не знаеха от колко време са тук циганите. Щеше да е рисковано.
— Ще се промъкна под прикритието на тъмнината, а ти ще останеш…
Той спря.
— Съжалявам — кисело се обади тя. — Където ти — там и аз.
Той я погледна и си спомни, че вече беше допускал същата грешка, но по съвсем различна причина. Тогава сгреши, защото не беше свикнат да е част от едно цяло. Но този път…
Искаше да не я излага на опасност. Тази мисъл го накара да онемее. Обзе го най-странното чувство. Трябваше да я защитава.
— Освен това, аз мога да се изложа на тази опасност, ако наистина си решил да го направиш — продължи тя. Беше й ясна истинската причина за мълчанието му. — Не съм чак толкова крехка.
Би могъл да поспори по въпроса, помисли си той — тази сутрин едва не се разпадна в ръцете му.
— Знам — каза й вместо това и погали бузата й с пръст. За първи път съжаляваше, че тя е толкова смела.
— И така, какво ще правим?
Той се опитваше да намери отговора на този въпрос, когато чуха някакъв друг звук в противоположния край на лагера. Един звук, който съвсем не беше на мястото си тук, в гората. Познатото дрънчене на метал.
Един звук, който променяше всичко.
Удари на чук върху наковалня.
Глава 17
Лунната светлина се процеждаше през листата на дърветата и танцуваше по земята. Сребристото сияние едва осветяваше пътя им, докато се промъкваха към лагера на циганите. Сам имаше чувството, че страхът е хванал като желязна скоба гърдите й. Ник водеше — промъкваше се крадешком, безшумно. Тя не можеше да повярва, че е толкова спокоен, толкова сигурен, че безумният му план ще успее.
В гората цареше тишина, нарушавана единствено от плясък на криле над главите им… покашляне или хъркане от някоя каруца… или лай на куче. Веригата не вдигаше много шум — Сам бе пожертвала остатъците от фустата си, за да обвие брънките й.
Поне доколкото е възможно.
Ако циганите бяха оставили пазачи за през нощта, или някое от кучетата долови непозната миризма или звук, те двамата щяха да се озоват сред група подозрителни хора, които ще задават въпроси, на които няма да могат да отговорят. И сигурно щяха да имат пистолети.
Още няколко ярда и щяха да стигнат целта си.
Все още под прикритието на горските сенки, Ник спря, посочи една от каруците и съвсем тихо прошепна:
— Тази ли?
— Така мисля.
Те тръгнаха нататък, като непрекъснато се оглеждаха. През целия следобед бяха обикаляли лагера, проучиха го от всеки ъгъл, спореха ожесточено. Когато се стъмни, те се приближиха повече и най-накрая бяха принудени да приемат фактите такива, каквито са — беше безсмислено да крадат кон, защото нямаше да са в състояние да го яздят. Не и с веригата. А не можеха и просто да нахлуят и да накарат ковача да свали оковите.
Така че измислиха нова стратегия. Така щяха да се освободят от веригата веднъж завинаги и щяха да си хванат един или два коня.
Ако преди това не ги убиеха.
Те се спряха в сянката на последните дървета — оттук започваше полянката. Между тях и целта им имаше поне десет метра открито пространство.
— Това е — прошепна Сам и приклекна до Ник в храсталака.
Той поклати глава.
— Никакви пазачи, никакви кучета. Продължавам да мисля, че те все пак трябва да са се подсигурили, ако там има нещо ценно.
Сам потрепери — не от страх, а от усещането, което премина през нея, когато устните му докоснаха ухото й.
— Понякога хората правят точно обратното на това, което си очаквал. Крият скъпоценностите си в чекмеджето при чаршафите, вместо в каса. Или пък пъхват няколко хиляди лири между страниците на стара книга. По принцип смятат, че са по-умни от обикновените крадци.
Белите му зъби проблеснаха в тъмнината.
— За наш късмет, ти не си обикновен крадец.
— Повярвай ми, там има нещо ценно. Никой не се приближи до тази каруца цял ден. Покрай всички останали непрекъснато сновяха хора, но не и покрай тази. И ако не си забелязал — продължи тя със самодоволна усмивка, — има катинар.
Той се взря в тъмнината, после кимна.
— Прости ми, че се усъмних в теб. — Усмивката му се превърна в гримаса, след като разгледа катинара и веригата, прикрепена към него. — Това ще ни създаде ли някакъв проблем?
Тя извади златната кутийка за игли от деколтето си и я стисна в юмрука си.