— Няма начин да разбера, преди да се приближа.
Те отново разгледаха лагера за някакво движение. Залагаха на това че никой не знае за присъствието им, че никой дори не подозира, че покрай лагера се навъртат хора.
Възнамеряваха да платят щедро на ковача за услугата и за мълчанието му и не искаха човекът да се досети, че му плащат с парите на циганите.
Ник хвана ръката й.
— Да тръгваме.
Излязоха от дърветата, приведени ниско към земята. Движеха се бързо, като се стараеха да не вдигат никакъв шум. Ръката на Ник беше силна и топла. Толкова силна, че Саманта забрави страха си.
Стигнаха до каруцата и се притиснаха към едната й страна, като останаха в сянката. Сам се задъхваше повече от страх, отколкото от направеното усилие. Опита се да нормализира дишането си. Ник изглеждаше невъзмутим.
Тя се възхити на самообладанието му пред опасността, която ги застрашаваше. Не знаеше дали това се дължеше на смелост, на безразсъдство или на нещо друго.
Но сега нямаше време да мисли за това. Той посочи към вратата. Сам кимна и извади нещо от кутийката за игли. Те притичаха покрай каруцата и по стълбите, които водеха към вратата. Ник се притисна към вратата и огледа лагера. Сам сграбчи катинара и се захвана за работа.
Катинарът й беше почти непознат — беше попадала на такива само един или два пъти. Но, напомни си тя, правила е това дузини пъти. Тази вечер не се различаваше по нищо от всички останали вечери, в които бе практикувала занаята си.
Но пръстите й се потяха. Катинарът не искаше да се отвори.
Сърцето й заби бързо. Може би просто е отвикнала. Или пък светлината не беше достатъчна.
Мина една минута, после още една. Някъде проплака бебе.
Животът й зависеше от успеха. А също и неговият Защо не ставаше нищо?
Чу тихото монотонно припяване на майката, която успокояваше детето си.
— Побързай — прошепна Ник в ухото й.
Тъкмо щеше да му каже, че брадата му я гъделичка и й отвлича вниманието, когато най-накрая катинарът щракна.
С треперещи ръце тя го свали от веригата и отвори вратата. Бързо влязоха вътре.
Лунната светлина беше достатъчна, за да видят бъркотията, която цареше във фургона: стари дрехи, лампи, прибори за готвене.
Ник изпсува. Това беше каруца за провизии.
Сам също изрече едно проклятие под носа си. Бързо прегледаха предметите, струпани по лавиците, по пода, в ъглите. Но не намериха нищо.
Поне нищо ценно.
Бяха поели такъв риск… за това?
Отвън се чуха стъпки. Приближаваха.
Страхът я смрази. Бяха се озовали в капан!
Преди тя да успее да каже нещо. Ник пристъпи пред нея, дръпна я зад гърба си и извади ножа.
Тя премига зад широките му рамене Беше учудена. Той я защитаваше. Беше го направил, без да се замисля, сякаш така му идваше отвътре. А винаги беше твърдял, че не дава и пукната пара за ничий друг живот, освен за своя.
Преди да е успяла да го осмисли, стъпките дойдоха съвсем близо до каруцата. Тя си пое дълбоко въздух.
Но човекът отмина бързо и явно се насочи към гората.
И двамата въздъхнаха дълбоко Сам имаше чувството, че ще припадне Пусна ръката на Ник, чак сега осъзнала, че се е вкопчила в него, сякаш от това зависеше животът й.
— Толкова време загубихме заради някой глупак, който отива да се облекчи. — Той подхвърли ножа във въздуха, хвана го за острието и го пъхна обратно в ботуша си.
— Да изчезваме оттук.
— Не можем. Не и преди да се е върнал.
Сам трябваше да се съгласи с него. Засега не можеха да мръднат оттук. Седна на един чувал със зърно и се огледа отчаяно наоколо. Толкова беше сигурна, че тук има откраднати съкровища — перли, злато, бижута — а това беше просто каруца с провизии. Защо ли им трябваше на циганите да я заключват?
Знаеше само, че се е провалила. А не можеха тепърва да обикалят лагера, за да проучват останалите каруци. И без това вече достатъчно дълго бяха тук.
— Вината е моя — каза тя с нотка на извинение в гласа си.
— Сега това няма значение. — Той започна да рови в някакви торби, струпани в единия ъгъл.
Не изглеждаше ядосан, не й се подиграваше за допуснатата грешка.
А това само я караше да се чувства още по-зле. Той откри купчина с дрехи зад торбите.
— Поне ще имаме нови дрехи.
— Сигурно не са нови — промърмори тя, втренчена във веригата, която блестеше на лунната светлина. — Циганите ги купуват от богатите собственици на имения и ги продават в градовете, през които преминават.
Той вдигна една риза и чифт панталони.
— Тук дори има и прилични обувки.
— Те ще ни свършат добра работа — каза тъжно Сам, — тъй като, изглежда, ще обикаляме из Канък Чейс цял живот.