Умълчаха се, защото чуха отново стъпките. Сам спря да диша, поразена от ужасна мисъл. Ако човекът погледне към вратата и види, че веригата виси свободно…
Стъпките ставаха все по-отчетливи.
И отминаха.
Тя стана, трепереща. Беше се страхувала достатъчно за една нощ. Ник продължаваше да рови в ъгъла. Под камарата дрехи беше открил нещо, подобно на малко буре.
— Охо — обади се той, заинтригуван, — какво би могло да бъде това?
— Ник, трябва да тръгваме.
Той не й обърна внимание. Извади ножа и се опита да махне капака на съда.
— Ник — повтори тя, потупвайки го по рамото, — нямаме време.
Той надигна капака и двамата ахнаха.
— О, Боже мой! — прошепна Сам.
Само сребристото сияние на луната ги осветяваше. Намираха се на миля от лагера, но не смееха да рискуват да запалят огън. Не искаха да привличат внимание.
Сам беше наведена над куп зелена френска коприна в скута си. Иглата проблясваше на лунната светлина. Не бяха имали достатъчно време, за да проверят размерите на дрехите, които взеха от фургона. Бялата памучна риза щеше да й стане, но роклята беше прекалено широка. Завърши стесняването на талията и погледна към Ник.
Беше го подразнила, че може да зашие бричовете му върху него, тъй като веригата не му позволяваше да ги обуе, но той веднага бе отхвърлил идеята. Изглежда въобще не му се стори смешно.
Беше изпаднал в много странно настроение, откакто напуснаха лагера. В момента лежеше върху листата и въобще не й обръщаше внимание.
Беше твърде зает с броенето на монетите.
Бурето във фургона се оказа пълно с гвинеи, шилинги, фартинги — съкровище, достойно и за пират. Бяха взели пълни шепи, които натъпкаха в откраднатата риза.
Друго буре до първото беше пълно със скъпоценности — златни верижки, перли, скъпоценни камъни, но тя го беше убедила да не ги вземат. Всяко бижу беше уникално и нямаше да бъде трудно да бъде разпознато.
Но все пак той си взе нещо — рубин с размерите на малко яйце.
Сега го беше вдигнал високо и се наслаждаваше на отблясъците му.
— Продължавам да твърдя, че не биваше да го вземаме — каза Сам с неодобрение, като затягаше конеца. — Ако някой случайно отвори бурето и види, че липсва…
— Дотогава вече отдавна ще сме си тръгнали.
— Но не можем да го използваме, за да платим на ковача. Той може да го познае.
— Нямам и намерение да му го предлагам. — Той подхвърли камъка във въздуха и се усмихна, когато го хвана. — Това е за мен, ангелче. За мен и за никой друг. Тази дрънкулка може да компенсира ада, който трябваше да преживея тук. — Той го пъхна в джоба на протритите си, скъсани черни бричове.
— Това е риск, който не биваше да поемаме — тихо каза тя и прибра иглата.
— Ваше благородие, някои хора се радват на лунната светлина и на слънцето. — Той се понадигна и започна да тъпче златните гвинеи в кесията си. — Но други предпочитат по-различен блясък.
— Държиш се така, сякаш никога преди не си виждал пари.
Той рязко вдигна глава, отвори уста да каже нещо… но само се усмихна.
— От много години — да — каза той студено. — От доста много години. — Той потупа джоба си. — Тази дреболийка ще направи живота ми вкъщи по-добър.
Отново съсредоточи вниманието си върху монетите. Сам сгъна новата си рокля и я остави настрани. През ума й преминаваха множество въпроси. Вкъщи? Къде е домът ти? С какво се занимаваш там? Търговец ли си? Престъпник? Войник? Съдържател на ресторант?
Какво е станало с онова малко момче, оцеляло от затворническия кораб?
Кой, по дяволите, си ти?
Дори след всичко, което преживяха заедно, тя все още не знаеше отговорите. Той едва ли можеше да се нарече сговорчив, що се отнася до миналото му. Или до настоящия му живот. Изглеждаше, че няма никакво намерение да споделя тайните си.
— Освен това — продължи той спокойно, — имам дългове.
Тя не го попита какво иска да каже с това. Защото подозираше, че няма да й каже.
— Колко пари имаме? Ще ни стигнат ли?
— Повече от петстотин.
Тя подсвирна тихо.
— Бих казала, че ще са достатъчни.
— Достатъчни, за да накарат един ковач да се чувства щастлив от това, че е освободил двама бегълци. — Погледът му срещна нейния. — След няколко часа, ваше благородие, ще сме на много мили оттук.
— Свободни да вървим по пътя си. Най-после.
Настъпи неловка тишина, нарушавана единствено от звъна на монетите, които той броеше.
Най-после свободна. Би трябвало да е щастлива.
Но защо тогава тази мисъл я караше да се чувства толкова… зле?
Тя вдигна краката си, обви ръце около тях, сложи буза на коленете си и го погледна. Сребристата светлина играеше по чертите на лицето му, бялата му риза блестеше и правеше косата му да изглежда още по-черна. Със скъпоценен камък в джоба и злато в ръцете, той изглеждаше по-щастлив от всякога. Очите му блестяха, усмивката му беше широка. Изглеждаше в стихията си. А това го правеше да изглежда толкова спокоен, отпуснат… толкова красив.