Въпреки че не одобряваше безразсъдната кражба на рубина, на нея й харесваше да го вижда щастлив.
Заля я познатата вече топлина, онова чувство, чието име не знаеше. Но този път с него дойде и болката.
Само преди седмица тя беше готова да изпрати този мъж на бесилката, за да спаси собствената си кожа. Но това беше, преди той да спаси живота й преди да я докосне по начин, по който никой друг мъж не я беше докосвал.
С нежността и топлотата си той беше прогонил страховете й.
Свободна? През цялото време, през което беше прикована към него, тя нито за миг не е била свободна.
А мисълта да се раздели с него, да не го види никога повече…
Може би чувствата бяха изписани на лицето й, защото той внезапно спря да брои, вдигна глава и попита:
— Къде ще отидеш утре, когато най-после се отървеш от мен?
Тя се протегна, прозина се и някак успя да запази гласа си спокоен.
— В Мърсисайд. — Беше споделила с него всичките си тайни, така че не виждаше причина да крие тази. — Ще отида в Мърсисайд, ще си взема нещата и ще напусна страната.
— И сигурно ще отидеш във Венеция?
— Да. — Мисълта за синьото небе на Италия и за блестящото море вече не й се струваше толкова привлекателна. — А ти?
— Аз трябва да свърша онази работа в Йорк.
— Имах предвид, след това.
Стараеше се гласът й да е спокоен, въпреки че копнееше да научи нещо повече за него. Всичко.
Той извърна поглед и тя разбра, че е взела правилното решение, когато напуснаха пещерата — не му каза нищо за трескавото му бълнуване, запази за себе си това, което знаеше за страшното му детство, защото не знаеше как ще реагира той. Надяваше се, че сам ще й каже нещо, без да е нужно да го подтиква.
Незнайно защо, за нея беше важно, много важно, той да й се довери.
— Аз съм плантатор — бавно каза той, — от американските колонии. Ще се върна там веднага щом свърша работата си в Йорк.
— Разбирам. — До известна степен се чувстваше доволна, че й се довери поне за това.
Но само до известна степен. Плантатор? Това не беше нито едно от нещата, с които си бе представяла, че се занимава. Не приличаше на човек, който се занимава със земеделска работа, който се тревожи за реколтата, времето, плевелите.
Чудеше се дали й казва истината.
Заболя я при мисълта, че може да я лъже. Но какво право имаше тя да изисква истината или каквото и да било от него? Те бяха двама непознати, събрани заедно от случайността. Престъпници, които яростно бранят независимостта си. Които мислят само за себе си.
В крайна сметка, това беше част от сделката.
Чудеше се кога точно нарушиха това споразумение.
И защо толкова я болеше.
— Никога не съм била в колониите. — Тя не позволи болката да проличи в гласа й. — Какво има там?
Той отново се поколеба. Но после каза:
— Много по-различно е от Англия. Горещо е. Влажно. Мястото… ъъъ… където се намира плантацията ми, е блатисто. Повече вода, отколкото земя. Отглеждам индиго, ориз, тютюн. Има много риба. А също така и дивеч. Предимно яребици и елени. Имам и прекрасна изба за вино, ром и уиски. Въобще там е по-хубаво от… другите места, в които съм живял.
— Наистина звучи хубаво.
Той сподави смеха си.
— Не толкова, колкото Венеция.
Тя сви рамене.
Гледаха се в очите доста дълго. После той се обърна и потърси в листата кошницата с провизиите им и извади манерката. Бяха я напълнили с вода от потока преди да напуснат полянката при входа на пещерата.
— Във всеки случай, трябва да напуснем Англия здрави. — Той наля вода в две чаши, подаде й едната и вдигна своята като за тост. — За Америка, за Венеция, за свободата.
Чукнаха чашите си и пръстите им се докоснаха. През ръката й премина огън, стигна до центъра на тялото й, спря дъха й.
— Ник…
Той бързо се отдръпна.
— Нямаме време за… ъъъ. Искам да кажа, че трябва да поспим, ваше благородие.
Тя забеляза, че той отново я нарича по този начин, вместо да използва името й, и се зачуди дали го прави нарочно.
— Ник, аз просто… искам да… — Сви рамене, притеснена. — Исках да кажа…
— Какво? — попита той грубо.
Тя не беше сигурна. Какво можеше да каже? Свободата няма това значение за мен, каквото имаше преди няколко дни? Не искам да те напусна?
Обичам те?
Тази мисъл я порази. Беше вярно. Тя го обичаше. И не можеше просто да си тръгне, сякаш той не означаваше нищо за нея.