— Няма значение, Саманта.
— Има значение — отвърна тя равно. — Ти имаш значение.
Той я погледна така, сякаш бе поразен от гръм.
— Имаш значение за мен — каза тя просто.
— Не го казвай.
— Това е истината.
— Не би трябвало да бъде.
— Защо? — Тя протегна ръка и го докосна леко по рамото.
Той трепна като опарен.
— Защото — изръмжа той, — проклятие, не бива. Ти си… — Той отново изпсува и затвори очи. — Ти си дама. Дама, която заслужава нещо повече от…
— Нещо повече от един плантатор от колониите?
— Нещо повече от човек като мен — яростно довърши той и отвори очи. Изумрудените им дълбини пламтяха.
— Е, това е много лошо, мистър Джеймс. Защото аз живея самостоятелно и самостоятелно вземам решенията си от доста време насам, за да мога да се променя. Знам какво искам. — Тя леко стисна рамото му и усети колко силни са мускулите му под мекия бял памук. — Знам какво чувствам.
Той я погледна. В очите му още блестяха опасни пламъчета.
— Не знаеш какво говориш.
— Мисля, че знам. — Тя се наведе към устните му така, както той я беше научил, безмълвно молейки за целувката му. — Знам какво искам.
— Саманта… — Прозвуча като предупреждение — Не.
— Да. Ник, да.
Усети, че той трепери. Чу го как изстена — звук, който сякаш идваше някъде от дълбините на тялото му.
Изведнъж я прегърна силно и я притисна към себе си. Устните му покриха нейните, търсещи, горещи.
И тя се остави на този огън да я изпепели в осветената от лунните лъчи Канък Чейс.
Глава 18
Сам падна с него върху листата. Сърцето й взе решението. Тя се понесе върху вълна от чувства, по-силни от всичко, което бе изпитвала досега. Посрещаше целувките му с нетърпение, отговаряше на ласките му. Под тях пукаха клонки. Нощният въздух се изпълни с аромат на пръст и бор.
Протритият плат на роклята й не беше никакво препятствие за търсещите му пръсти. Беше оставила новите си дрехи за утре, тази рокля вече нямаше значение. С дълбока въздишка той разкъса деколтето й и го оголи за целувките си. Заливаше я огнена вълна. Той махна и полата й и тя остана съвсем гола.
Лежеше до него върху листата и не изпитваше никакъв срам, никаква вина. Вятърът я галеше, топъл и влажен. Обещаваше дъжд. Широките му рамене почти закриваха луната, силните му ръце обгръщаха тялото й. Той разкъса ризата си и я захвърли към дърветата. Остана за момент изправен над нея. Дишаше тежко.
Тя го дръпна към себе си, погали гърба му, усети белезите под пръстите си… толкова много следи от страданието му. Толкова болка. Искаше й се да може да ги премахне само с едно докосване.
Ръцете му бяха навсякъде. Милувките му бяха груби и нежни, бързи и непоносимо бавни. Тя търсеше устата му, целувките му. Той хвана гърдите й, пръстите му правеха някаква магия, която предизвикваше вълна от усещания в нея.
Тя целуваше врата му, гърдите му. Малките твърди косми гъделичкаха устата й. Целуна нежно дамгата на гърдите му и усети как сърцето му лудо бие под устните й. Той потърка бузата си в нея, брадата му предизвика нов прилив на непознати усещания върху чувствителната й кожа. После наведе глава и погали едното й зърно с език, взе го в устата си, смучеше, стискаше.
Тя започна да трепери. Чувстваше се жива, пламтяща. Устните й бяха подути от целувките му, но тя искаше все повече и повече да се наслади на вкуса му. Мускусен, топъл.
Той прокара ръката си по ребрата й, по талията й, по извивката на хълбока й… по-надолу. Докосна бедрото й. Пръстите й се вкопчиха в мускулестите му рамене. Този път знаеше какво да очаква.
И тогава той я докосна както първия път, както през онази първа вълшебна нощ. Намери топлото място, пръстите му се плъзгаха по нея… а после вътре в нея.
Това интимно докосване я накара да въздъхне. Той бавно разтвори нежните листенца, които криеха най-женствените й тайни, и тя усети топъл мед да бликна от нея, чу одобрителната му въздишка, когато и той го усети.
Пръстът му намери скритата вътре пъпка и тя разцъфна. Той я поведе нагоре към висините, до които вече беше стигала в прегръдките му, но този път тя искаше да вземе и него със себе си. Този път не искаше той да се въздържа. Защото не се страхуваше от него. Тя го желаеше, обичаше го. Обичаше го.
Инстинктивно надигна хълбоците си към него.
— Ангелче. — Гласът му звучеше така, сякаш изпитва силна болка. — Чакай…
— Никакво чакане повече — прошепна тя. — Никакво въздържане.
— Може да те заболи.
— Не ме интересува.
Очите му блестяха толкова силно, че тя можеше да види цвета им дори в тъмнината — това пламтящо изумруденозелено.