— Не искам да ти причинявам болка.
Тя беше сигурна, че той няма предвид само физическа болка.
— Ник — прошепна тя, като вложи цялата си любов в гласа си, в очите си. — Аз ти вярвам.
Той зарови глава в рамото й. Думите му бяха неразбираеми… чуваха се проклятия… нещо подобно на молитва. Тя плъзна ръката си бавно надолу по гърба му и усети колко му е трудно да се контролира. Как трепери от желание. Същото желание, което тя изпитваше към него.
— Никакво чакане — прошепна отново тя.
Той се вцепени.
После, с едно последно проклятие, той посегна надолу и развърза бричовете си.
И влезе в нея с едно единствено движение.
Тя почувства болката, за която я бе предупредил — но тя беше само моментно усещане.
Той беше част от нея.
Никълъс се опитваше да се овладее, но не можеше. За първи път през живота си той загуби самоконтрол. Чувстваше се така, сякаш е разглобен на парчета и само тя може да го сглоби отново.
Той се отдръпна, изумен от всепоглъщащото удоволствие, което изпитваше. После пак се върна, влезе дълбоко и забрави всичко, освен този древен, примитивен ритъм, забрави всичко, освен нея.
Тя беше дар, който той не заслужаваше, но това не й пречеше да му се отдаде напълно, щедро, радостно. Нищо не можеше да я спре. Инстинктивно надигаше бедрата си, за да посрещне движенията му.
Той преплете пръстите си в косата й. Дишаха тежко, учестено.
И тогава и двамата бяха разтърсени от експлозията на удоволствието. Гласовете им се сляха — тихите й викове и стоновете му. Те вече си принадлежаха.
Небето бе започнало да изсветлява. Никълъс се облегна на едно дърво. Саманта дремеше в ръцете му. Беше гола, ръката й лежеше върху корема му. Подутите й от целувки устни му се усмихваха.
Изглеждаше толкова млада, толкова сладка, толкова доверчива.
Твърде млада. Твърде доверчива.
Ти имаш значение.
Думите й още звучаха в главата му. Беше минало много време, откакто беше означават нещо за някого.
Повече, откакто някой бе имат значение за него.
Не си спомняше кога за последен път някой е бил толкова важен за него. Вече не можеше да го отрича.
Въпреки че не му се искаше да бъде вярно.
Тя се размърда, но продължаваха да мълчат. Бяха прекарали доста време във водене на война — помежду си и със света — и сега спокойствието и тишината бяха като балсам за душите им.
След известно време той усети влага по гърдите си… Тя плачеше.
— Саманта? — попита той тихо и долови тревогата в собствения си глас. Протегна ръка и вдигна главата й. — Проклятие, аз…
— Не, не, ти не си виновен. Не ми причини болка — увери го тя и обви ръката си около него. — Не плача за това, а защото… — Тя скри лицето си в гърдите му. — Ти ми достави такова удоволствие, Ник. Не мога да го изразя с думи.
Признанието й отново накара странната болка в гърдите му да се обади. Думите й запълниха в душата му едно пространство, което бе празно и тъмно в продължение на много години. Изпълни го с топлина, светлина и… живот.
— Дори с верига на крака си и със стражари по следите ми — тя се усмихваше, — пак съм щастлива. За първи път от години… аз съм щастлива.
Той я прегърна още по-силно. Усещаше щастието й, което проникваше и в него. Това беше съвсем ново преживяване. Едно от многото, които бе имал през последните няколко дни.
Никога — въпреки че бе имал много любовни авантюри — не беше карал някоя жена да се чувства щастлива. Беше правил любов с тях, беше ги развеселявал, дори понякога ги качваше на кораба си… но в повечето случаи ги правеше нещастни.
Но Саманта беше различна. Единствена. Не приличаше на никоя друга жена. Интелигентността й, смелостта й и непресекващият й ентусиазъм го завладяваха толкова, колкото и красотата й. Невинността й и доброто й сърце го трогваха.
Караха го да копнее за всички онези неща от които се беше отказал през последните шест години. Топлота, нежност. Любов. Неща, които преди смяташе, че не са жизнено необходими.
Саманта му показа, че досега е живял наполовина.
Че в известен смисъл наистина е умрял в онова ужасно корабокрушение преди шест години.
И така, както я държеше в ръцете си, той осъзна, че не иска да се откаже от нея. Не иска тя да отиде във Венеция.
Където без съмнение ще привлече вниманието на много ухажори. Може и да си мисли, че ще бъде независима там, но с нейната красота, ум и очарование, няма да остане за дълго сама. Някой богат барон или граф ще я грабне така, както той грабна рубина на циганите.
Можеше да си ги представи как обикалят къщата й, всеки с намерение да я има за себе си и да я направи своя жена…