Изведнъж изпита чувство за притежание. Образът на Саманта с друг мъж, в богато украсеното легло на някой граф…
— Ник?
— Съжалявам. — Трябваше да я пусне, несъзнателно бе започнал да я стиска силно.
Притежание. Още едно ново усещане. Никога преди не бе изпитвал такова чувство спрямо жена — ценеше собствената си независимост твърде много, за да се намесва в нечия друга. Никога не беше очаквал, нито пък беше изисквал някакви по-особени отношения с любовниците си.
Но ето че сега в главата му се въртяха безумни мисли: да вземе Саманта със себе си.
Да я запази за себе си.
— Ник? — колебливо се обади тя. — Има нещо, което исках да ти… кажа.
Той я погледна и се усмихна. Беше доволен, че го откъсва от безразсъдните му мисли.
— Кажи ми. — Чудеше се дали няма още нещо, свързано с миналото й, което иска да сподели с него.
Тя се надигна и посегна към роклята си, но тя се разпадна в ръцете й. Сам се изчерви силно.
— Съжалявам за това. — С усмивка, която твърдеше обратното, Никълъс й подаде новата си риза. Нейните дрехи бяха малко по-далеч, под едно дърво. — Щеше да казваш нещо?
Тя напъха ръцете си в ръкавите.
— Ами, докато бяхме в пещерата, когато ти имаше треска… — Тя спря, докато той й помагаше с копчетата. — Ти… ти бълнуваше и ти… ти каза някои неща.
Пръстите му се вцепениха. Имаше чувството, че току-що върху главата му бе паднало буре с барут.
— Неща?
Тя покри ръката му със своите. Дълбоките й златисти очи бяха изпълнени с тревога.
— За това как са те жигосали.
Той се взираше в нея безмълвен, ужасен.
— Всичко е наред — продължи бързо тя. — Говореше как… са обесили баща ти. Също така за затворническия кораб и за мъжа с нагорещеното желязо. Спомена името Уейкфийлд.
Никълъс остана абсолютно неподвижен. Не потвърди, нито пък отрече това, което очевидно се беше изплъзнало от устата му.
— Какво още казах?
— Това беше всичко. — Тя погали ръцете му, раменете му и се усмихна. — Всичко е наред. Аз те разбирам.
— Разбираш? — повтори той с пресъхнало гърло.
— Да. Бил си хвърлен в затвора заради престъпление, извършено от баща ти. Ти не си бил виновен. — В очите й имаше загриженост и… любопитство. — Мисля, че мога да се досетя за останалото.
Той измъкна ръката си от нейните.
— Можеш ли наистина?
— Не мисля, че си плантатор.
На езика му дойдоха безброй проклятия, но гласът му изневери.
— Биеш се така, сякаш си свикнат да го правиш — продължи тя. — Определяш посоките като с компас. Винаги проверяваше по звездите в каква посока вървим. Ти не просто търсеше пътя си, ти го определяше. А и начина, по който работиш с въжето — възлите, с които привърза кошницата. И дамгата… и белезите ти. Изглежда си бил бит с камшик.
Той имаше чувството, че пада от голяма височина.
— Бих казала, че си моряк — каза тя тържествено. — Може би офицер във флотата? Сигурна съм, че не си плантатор. А не си и просто обикновен моряк. Ти въобще не си обикновен. Прекалено много си свикнал да издаваш заповеди и да ти се подчиняват. — Тя се усмихна, протегна ръка и погали брадясалата му буза. — Нямали да ми кажеш истината… капитане?
Глава 19
— Не.
Резкият му отговор я изненада. Тя се взря в него объркана и видя как топлото изражение бавно напуска лицето му.
— Но…
— Не — повтори той още по-решително. — Не, нямам намерение да ти казвам истината. Необходимо ли е да ти го казвам по-ясно?
Той я премести от себе си и стана. Искаше да се махне от нея.
Но не можеше. Веригата се изпъна, преди да е направил и две крачки.
Не можеше да се движи. Хванат в капан, той се вцепени, нямаше как да излее яростта си. Не можеше да повярва.
Беше й казал. Дяволите да го вземат, той й беше разказал за миналото си — не всичко, но все пак голяма част от него. Стоеше в сянката, дишаше неравномерно, не смееше да я погледне.
Каква ли приказка си е съчинила тя от разкъсаните му бълнувания! Проклятие! Тя си мислеше, че той е някакъв проклет герой от флотата. Той?
Тя си мислеше, че той е бил невинен, а баща му — извършител на ужасно престъпление!
Беше толкова наивна, толкова готова да повярва на измислиците си, докато истината беше точно обратната.
Истината беше, че баща му беше един невинен човек, обвинен несправедливо.
Докато той, Никълъс Броуган, бе извършил ужасни престъпления, които не могат да бъдат опростени. Беше прекарал четиринайсет години в безумно търсене на отмъщение. След него беше останат океан от кръв. Безмилостно бе убивал всеки, дръзнат да застане на пътя му.
Включително едно дете. Беше отнел живота на едно дете.