Затвори очи, стисна юмруци, задушаваше се от чувството за вина. Как можеше това да се сравни с образа на благородния капитан от флотата, който тя си беше създала?
Не беше нужно много да мисли, за да открие отговора. Знаеше, че една жена, нежна и невинна като Саманта, никога няма да прости такъв безсмислен акт на насилие.
— Ник. — Гласът й звучеше така, сякаш не й достигаше въздух. — Не разбирам. След всичко, което преживяхме заедно… след… — Беше й трудно да говори. — Ти все още не ми вярваш?
Той не можеше да се обърне и да я погледне в очите.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб — каза отчетливо той.
— Но аз мислех… мислех, че ти…
Той се обърна рязко.
— Какво?
Тя го погледна. Беше притеснена, объркана. Наранена.
Той знаеше какво иска да каже тя. Мислех, че ме обичаш.
Думата се забиваше като нож в гърдите му, а тя дори не я беше произнесла.
Сигурно не можеше да разбере. А той не можеше да й обясни. Мъж като него не би могъл да обича. Нито нея, нито когото и да било друг. Престъпленията, които беше извършил преди толкова години, бяха го проклели навеки. Бяха му отредили живот, забулен в тайнственост.
Самотен живот.
За няколко идиотски, безразсъдни момента го беше забравил. Беше си въобразявал, че е мъж като всички други и че в живота му може да има топлина и уют. Топлина и уют, които само една жена може да осигури. Една специална жена.
Но не можеше да се промени — той беше пират и годините, изпълнени с грехове, бяха белязали душата му.
Беше направил избора си още преди да е станал мъж, без да мисли за бъдещето, без друго желание, освен отмъщението. И никога не беше съжалявал за това.
До днес.
— Ник — прошепна тя. Очите й бяха пълни с болка.
— Недей! Недей да задаваш въпроси, чиито отговор всъщност не искаш да узнаеш, Саманта. Вярвай ми — добави той мрачно, — наистина не искаш.
— Не разбирам.
— Е, не мога да ти обясня.
— По-точно — не искаш.
Той се обърна. Как, по дяволите, всичко се обърка така? В началото имаше намерение просто да се позабавлява с нея и после да си тръгне. След това реши просто да й покаже какво удоволствие може да й донесе страстта й… и пак да си тръгне.
Но тя беше объркала всичките му намерения. Тази лейди притежаваше най-удивителната способност да го кара да променя решенията си и да го обърква. Не можеше просто да й обърне гръб, както бе правил с всички жени, споделяли леглото му досега.
Но трябваше да си тръгне. Трябваше. Не можеше да я вземе със себе си. Не можеше да й каже истината. И за двамата би било по-добре, ако я изпрати във Венеция, за да осъществи мечтата си.
Стомахът му отново се сви. Объркан, той използва едно изречение, което му беше вършило добра работа в миналото.
— Не съм ти обещавал нищо.
— Аз не съм те молила за това.
Той отново се извърна към нея с проклятие на уста.
— Тогава какъв е проблемът? Мислех, че и двамата сме наясно какво става. Това, което направихме, беше… просто си доставихме удоволствие един на друг.
Тя потрепери, сякаш я беше зашлевил. И той изпита желание тъмните сенки на Канък Чейс да го погълнат.
— Да, разбира се. — Гласът й беше студен и равен, но тя правеше големи усилия, за да се контролира. — Удоволствие и нищо повече.
Изглеждаше толкова дребна и крехка, облечена в ризата му.
— Но какво искаш от мен? — попита той.
— Истината.
Той поклати глава, стисна очи.
Истината, която щеше да узнае, щеше да означава край на всичко. Истината — минатото му, истинското му име и самоличност — щяха да превърнат болката в очите й в шок, в ужас.
И омраза.
Защото Никълъс Броуган, проклятието на Атлантика, ужаса на Карибите, презиран от всеки почтен, боящ се от Бога англичанин, беше точно такъв тип мъж, който една добра, сладка жена като Саманта Делафийлд би мразила от дъното на душата си.
И не би имало никакъв смисъл да се опитва да й обяснява, че ужасната му репутация далеч надхвърля истинските му деяния.
Освен това, ако й каже дори частица от истината, ще трябва да прекара остатъка от живота си, чудейки се дали тя няма да спомене на някого името му.
Вече си имаше един изнудвач, за когото да се тревожи. Не искаше да прекара дните си, очаквайки да се появят още дузина.
Животът му трябваше да остане такъв, какъвто си беше — сив и безрадостен.
Тази мисъл го порази като гръм. През онази първа нощ в затвора той си бе помислил, че тази жена ще вземе участие във възмездието, което Бог му е приготвил, и сега се уверяваше, че е бил прав.
Тя му беше позволила да се докосне до Рая. До истинското щастие. Единственото в целия му живот.
Отвори очи и се опита гласът му да прозвучи строго: