— Съжалявам, че трябва да те разочаровам в това отношение, ваше благородие. Ако търсиш истината, не си попаднала на подходящия човек. Ако си смятала да поставяш някакви условия и да налагаш правила, трябваше да ми кажеш преди…
— Спри!
— Исках само да изясня.
— Ясно е. — Гласът й беше леден. — Всичко е ясно. Прекрасно те разбирам.
Слънцето се показа през върховете на дърветата. Тя стана и събра новите си дрехи. Обърна се с гръб и започна да разкопчава ризата, с която беше облечена.
После му я подаде съвсем спокойно, учтиво и това отново събуди болката в гърдите му. Би предпочел да му я хвърли в лицето, да го прокълне.
Но тя просто започна да облича новата си рокля. Не каза нищо повече.
Никълъс се обърна с гръб, за да не я притеснява, и защото той самият се притесняваше, а не искаше тя да го забележи. Взе ризата си и се постара да не обръща внимание на това, че нежният й аромат се беше просмукал в нея. Закопча я догоре с бързи движения и скри дамгата на гърдите си, както бе правил безброй пъти досега. Дамгата на „Молох“. Незаличимото доказателство за това кой е и какъв е.
Какъв щеше да остане винаги.
Саманта щеше да е по-добре без него. Съвсем скоро щеше да тръгне за Венеция. А това беше за добро. Тя вече знаеше твърде много за него — щеше да е в по-голяма безопасност, ако тя напусне Англия. И може би, когато разстоянието между тях се увеличи, всички тези проклети чувства щяха да избледнеят.
Освен това, тя щеше да бъде щастлива там. Щеше да живее в къщата си на Адриатическо море, да се заеме с бизнеса си…
И да се омъжи за някой богат италиански барон или граф.
Жлъчката отново се надигна към гърлото му. Той стисна юмруци, искаше да удари това копеле — който и да беше той. Мисълта, че Саманта може да споделя сладката си страст с някой друг мъж, го караше да изпитва желание да удари с юмрук най-близкото дърво.
И, разбира се, сега, след като той й показа, че няма нищо страшно в правенето на любов, тя нямаше да се колебае да приеме друг мъж в леглото си.
Той изпсува.
— Готова ли си, ваше благородие? — попита любезно. — Време е да тръгваме.
Сам си мислеше, че слънцето притежава удивителната способност да придава друг вид на нещата. Това, което й се струваше толкова загадъчно и вълшебно снощи, сега беше изложено на безмилостната дневна светлина.
Която го превръщаше в нещо обикновено, познато и мъчително.
Най-неприятното беше, че сега разбираше съвсем ясно колко глупаво се е държала.
Вървеше след Ник през гората към лагера на циганите, веригата дрънчеше, но това не й пречеше да чува отново и отново злобните му, цинични думи. Не съм ти обещавал нищо.
Това беше вярно. Той не й беше казал и дума за обич или пък за каквито и да било чувства. Очевидно не изпитваше никакви чувства към нея. Просто му е било приятно с нея, това е всичко.
А тя дори не можеше да го мрази. Бяха изпитали точно това, което той предложи — физическо удоволствие. Не й беше причинил болка. Не я беше насилил по никакъв начин. Беше му се отдала по свое собствено желание.
Беше му отдала невинността си.
Беше му отдала сърцето си.
Първото той бе приел с готовност.
Второто обаче не го искаше.
Ако беше разбрала погрешно тихите му думи и нежните ласки, ако бе видяла в тях нещо, което всъщност не съществува, това си беше нейна глупава грешка. Очевидно имаше доста неща, свързани с правенето на любов, които тя все още не разбира.
Беше мислила, че участва и сърцето, не само тялото.
Утринното слънце беше необичайно силно за сезона. Скоро откраднатата риза се залепи за гърба и раменете й. Монетите в дълбокия джоб на зелената й копринена рокля се удряха в крака й от време на време. Ник носеше по-голямата част от откраднатите пари, но настоя да й даде няколко гвинеи. По пътя към Мърсисайд щеше да има нужда от тях, така й каза. След като се разделят.
Взираше се в широкия му гръб. Това бяха последните думи, които й каза. Почти не я беше погледнал, откакто тръгнаха насам на зазоряване.
Което чудесно я устройваше, мислеше си тя с благодарност. Защото за малко да избухне в сълзи, когато той я погледна последния път. Искаше й се да запази поне частица от гордостта си, когато си тръгне.
Вече се чуваха звуци откъм циганския лагер: разговорите на жените, които приготвят закуската, смехът на децата.
И неспирните удари на чука върху наковалнята.
Започнаха да пълзят. Останаха под прикритието на дърветата и внимателно се промъкнаха до фургона на ковача. Бяха само на няколко метра от него, когато спряха.
Той й хвърли преценяващ поглед.
— Това е, ваше благородие. Не забравяй, ако нещо се обърка…