— Помня плана — озъби се тя. — Нека го следваме. Искам да се освободя от тази верига толкова, колкото и ти.
— Заяждането няма да ни помогне.
— Обещавам да се държа убедително. Ще бъда самото олицетворение на непорочна лейди.
— Саманта. — Гласът му беше дрезгав.
— Не се притеснявай за мен. Просто изпълни своята част от плана.
— Само ме остави аз да говоря.
Тя му хвърли леден поглед.
— Довери ми се.
Дори и да се беше засегнал, той не го показа. Явно нищо не можеше да проникне през бронята, която сковаваше сърцето му. Започваше да се чуди дали въобще има такова.
Но все пак, той беше оставял живота си в нейните ръце. Можеше да й довери живота си… но не и истината.
— Чудесно. — Той подхвърли кесията с парите във въздуха. — Да тръгваме.
Изоставиха прикритието, което им осигуряваше гората, и се насочиха през полянката право към работилницата на ковача.
Планът им разчиташе най-вече на смелостта.
— Добър ден, сър — извика Ник. — Чудя се дали не можете да ни помогнете да оправим една малка неприятност.
Мъжът се изправи и премига към тях. Сърцето на Сам щеше да изскочи от гърдите, но на лицето й грееше приятелска усмивка.
Това беше критичният момент. Ако стражарите бяха минали оттук и разказали на циганите за двамата бегълци, ако са им предложили награда…
— А кои сте вие? — попита подозрително ковачът. Имаше акцент, който според Сам беше испански или френски. — Пътници, тръгнали на почивка?
— Не съвсем — отговори Ник равно. — Просто пътници с лош късмет.
Те се спряха на няколко крачки разстояние. Погледът на мъжа се спря на веригата.
— Пътници. — Той се засмя иронично и каза нещо на родния си език. — А, разбира се. Пътници.
— Сам разбирате, че се нуждаем от човек с вашите умения. — Ник извади тежката кесия. — И сме готови да ви възнаградим богато.
Сам усети как буцата в стомаха й се надига към гърлото, но се опитваше да запази спокойствие. Те двамата нямаха никакво оръжие, освен ножа.
И забележителната способност на Ник да се бие. Беше го виждала в ръкопашна схватка… и щеше да изтърпи гледката още веднъж.
Ковачът ги огледа от главата до петите, особено Ник. Преценяваше го.
— Може би ще мога да ви помогна… на прилична цена.
Започваха да привличат внимание — няколко любопитни деца, пет-шест жени. Повечето мъже очевидно все още спяха.
— Сигурен съм, че ще разберете — каза тихо Ник, — че бихме предпочели това да си остане между нас. — Той кимна към събралите се зяпачи. — Освен ако, разбира се, не искате да разделите парите с приятелите си.
Ковачът се огледа наоколо, а после спря алчния си поглед върху кесията. Махна с ръка към останалите, като им викаше нещо на странния си език.
Каквото и да им каза, то очевидно подейства и на най-любопитните — жените и децата бързо му се подчиниха.
Очевидно ковачът не беше случаен човек.
— Казах им, че сте мои стари приятели, които са дошли да ме видят — обясни той. — Последвайте ме.
Поведе ги към задната част на каруцата си. Там беше закачен цял арсенал от инструменти — всякакви клещи, брадви, чукове и много странни пособия, чието предназначение Сам не знаеше.
Ник веднага премина към същността на въпроса.
— Ще е трудно ли да се свалят?
— Много трудно. — Ковачът коленичи и разгледа скобите. — Бих казал поне… — Той премести погледа си към кесията с монетите. — Поне сто лири. — Той се изплю в праха. После потупа глезена на Сам. — Освен ако не желаете да платите дълга си по друг начин.
Тя почти го ритна, но ръката на Ник беше на рамото на мъжа, преди той да си е поел дъх да каже още нещо.
— Дамата не е част от сделката.
Ник не го удари, не извади ножа. В гласа му не прозвуча заплаха.
Но нещо в начина, по който стискаше рамото на ковача, накара циганинът да я пусне. Веднага.
— Добре, добре. Старият Рамон си помисли, че може би искате да си спестите парите, това е всичко.
— Опитай да не мислиш, стари Рамон. Имаш работа да вършиш.
— Първо ми покажи парите.
Ник преброи сто лири в златни гвинеи.
— А колко ще струва чифт от прекрасните ви коне?
— Още… — Рамон погледна кесията, сякаш преценяваше теглото й. — … двеста.
Сам полагаше големи усилия, за да не се обади. Двеста лири! Това беше пладнешки обир, но не можеха да се пазарят.
Освен това, трябваше да си напомни тя, тези пари не бяха техни.
Прииска й се да погледне към каруцата, която обраха снощи, но се въздържа. Не можа обаче да прикрие усмивката, която се появи на устните й.
— За твой късмет, аз съм щедър човек. — Ник му подаде исканата сума. — А може да получиш и още. Още малко пари за мълчанието ти. Ако някой се появи тук и започне да задава въпроси…