Затворниците започнаха да го окуражават.
— Точно това е начинът да укротиш една жена!
— Дай да я погледна!
— Остави малко и за мен, приятел!
Никълъс погледна настрани. После се обърна с гръб. Не помагай на никого, не вярвай на никого, не обичай никого. Това беше основно правило в живота му. Правило, което му бе помогнало да оцелее през последните двайсет и осем години.
Момичето изпъшка сподавено.
Никълъс се втренчи упорито в задната стена на килията си. Не се и опита да си представи какво й прави Суинтън. Не го интересуваше.
— Ето така, миси — изръмжа стражарят. — Дай ми една целувка. Може би пък ще предам някоя добра дума за теб на съд…
Суинтън не успя да довърши изречението си.
Никълъс се обърна навреме, за да види как коляното й нанесе удар, който накара Суинтън да изстене, а Никълъс да трепне. Последва един бърз ритник в същото уязвимо място.
Суинтън се строполи по гръб, стенейки като в предсмъртна агония, под дружния смях на колегите си и дюдюканията на затворниците.
В очите на момичето блестеше ярост.
— Предай това на съдията, ти, мръсна слуз такава!
Преди другите двама да се съвземат достатъчно, за да натикат момичето в празната килия, Суинтън се изправи на крака.
— Ти, малка кучко!
Удари я силно през лицето с опакото на ръката си. Тя изпищя и главата й се отметна настрани. Загуби равновесие и се олюля.
Суинтън я хвана, но Бикфорд го отблъсна настрана, преди да й е причинил още нещо.
— Хайде, Суинтън, това ти беше достатъчно за тази вечер.
Той я блъсна в килията, затвори вратата, бързо я заключи и въздъхна с облекчение.
— Нейно благородие просто не харесва красивото ти лице — обади се един от другите стражари, които все още се смееха.
— Ела, момче — Бикфорд тръгна към изхода. — Утре ще трябва да ставаш рано.
Още едно проклятие и Суинтън се обърна и бавно последва останалите към изхода. Куцаше.
Трясна вратата след себе си и Никълъс чу отново дрънченето на ключовете.
Тъй като забавлението свърши, останалите затворници отново налягаха. Някой зашепна молитви, друг започна да стене, но постепенно всичко заглъхна.
Никълъс обърна поглед към новата си съседка.
Момичето лежеше неподвижно. Дишането й беше равно, но слабо. Може би беше лошо ударена.
Но и сам не знаеше защо беше сигурен, че не е така.
Облегна се на решетките, които разделяха неговата от нейната килия и я погледна.
Беше млада — не повече от двайсет и две — двайсет и три годишна. Кожата на лицето й беше безукорна. Носът й беше малък и прав, съвсем леко чип. Върху високите скули хвърляха сенки гъсти тъмни мигли. Това беше лице на аристократка. Лице, което би трябвало да се носи в скъп златен медальон до сърцето на някой млад лорд.
Никълъс се намръщи. Трябваше да мисли как да избяга, а не да съзерцава съкилийничката си.
Взе отново агнешката плешка и си отхапа едно парче.
— Вече можеш да станеш — каза той с пълна уста. — Отидоха си.
Тя изведнъж спря да диша.
След известно време отвори едното си око и хвърли предпазлив поглед към вратата. После отвори и другото и погледна към него.
— Как разбра, че се преструвам?
— И друг път съм виждал припаднали жени — каза той подигравателно. — Човек се научава да различава истинския припадък от изкусната имитация.
Тя седна, докосна ожулената си буза и примига към него, сякаш чак сега зрението й свикваше с полумрака. Очите й се разшириха, когато погледът й обходи окървавеното му лице и широките рамене.
После тя бързо се премести в другия край на килията си, колкото е възможно по-далеч от него. Което не беше кой знае колко далеч. Облегна се на металните решетки и остана така безмълвна, втренчена в него, сякаш беше някакво опасно животно в зоологическа градина.
Изражението й го накара да се почувства толкова груб и страшен, колкото сигурно изглеждаше. В погледа й имаше страх и още нещо… някакво презрение, високомерие, което и преди беше виждал в очите на знатните дами.
Това изражение винаги го беше дразнило.
И го накара още по-нахално да се втренчи в нея. Погледът му бавно обходи тялото й, сякаш очите му я разсъбличаха.
Свали наум лимоненожълтата копринена рокля от раменете й и се наслади на прекрасната извивка на шията й… на сладката женска плът, която почти преливаше над дантеленото деколте… на тънката й талия. Полите на роклята й се бяха усукани около краката й. Дълги, дълги крака, като на жребче.
Бавно вдигна погледа си и го задържа върху женствената извивка на хълбоците й. Можеше да си представи зрелите, сочни извивки, скрити под коприната. Извивки, които идеално пасваха в мъжките ръце. Неговите ръце.