— Никога не съм виждал мъж с черна брада, нито пък неговата русокоса сеньорита през целия си проклет живот.
— Точно така.
— Колко още ще ми дадете за това? — попита Рамон с алчна усмивка.
Ник затвори кесията и отново я прикрепи към колана си.
— След като свършиш работата.
Ковачът кимна в съгласие. Сложи монетите в своята кесия и я пъхна в ризата си.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Някой, когото е по-добре да не познаваш — обади се Саманта сухо.
Това може би бяха най-верните думи, които Ник й беше казвал.
Ковачът се ухили. Взе един от странните инструменти и се наведе над скобите.
— Дай отново крака си, сеньорита.
Сам внимателно го помръдна към него.
Този път той я докосна само като професионалист. Очевидно искаше да запази парите си, а и Ник се беше изправил над главата му. Започна да работи над скобата, която стягаше глезена й, но се отказа след няколко минути и захвърли инструмента си настрани.
— Който и да ви е сложил това, не е искал да го сваляте!
Сърцето на Сам ускори ритъма си. Започна да се страхува, че в крайна сметка веригата ще си остане завинаги на глезените им.
И някаква глупава, безразсъдна частица от нея беше въодушевена от тази мисъл.
Но Рамон вече избираше други инструменти от стената — малък чук и остро длето. Върна се при нея и постави острието на длетото на мястото, където скобата се сключваше около глезена й.
— А сега не мърдай — предупреди я той и вдигна чука.
Тя прехапа устни, извърна поглед, ужасена от мисълта, че може да загуби крака си.
Погледът й срещна този на Ник.
После чу и едновременно с това усети удара.
Скобата се отвори и се смъкна на земята.
Веригата я нямаше вече. Те бяха разделени.
Тя беше свободна.
Глава 20
Разделени. На Сам й беше трудно да го повярва. Втренчи се във веригата, която лежеше на земята Рамон вече работеше върху скобата, която стягаше глезена на Ник.
Свободни. Момента, който очакваха от толкова време, за който копнееха от онази сутрин в затвора, когато Бикфорд им каза, че са приковани един към друг завинаги. Нима бяха изминали само няколко дни? Сякаш бе минала цяла вечност.
Но вместо да й донесе облекчение, свободата й донесе… вцепененост. Нямаше чувството, че току-що е била освободена от огромен товар.
Имаше чувството, че току-що е загубила част от себе си. Една жизненоважна необходима част.
Сам изпусна една дълга въздишка разбрала, че е затаила дъх, че трепери. Наведе се и разтри подутия си, разранен, зачервен глезен, укорявайки се за тези мисли.
Веригата й беше донесла само болка. И белег, който може би щеше да носи цял живот. Да съжалява, че вече я няма, беше глупаво — а напоследък доста често се беше държала глупаво. Закле се, че това няма да се повтори.
Нямаше повече да губи времето си в чувства, които й носят само болка.
— Кои коне? — попита тя ковача.
— А, сеньорита? Какво искаш да кажеш? — Рамон все още беше коленичил на земята до Ник.
Още един удар и той също беше свободен. И двамата бяха свободни.
— Току-що ти платихме двеста лири за два коня. — Тя посочи към коневръза на няколко метра от фургона. — Кои ще ни дадеш?
— А, тези двата отсам. — Той посочи с длетото. — Те са мои. Не ми се иска да ви ги давам.
— С двеста лири — отбеляза сухо Ник, — ще можеш да си купиш цяло стадо.
— Вярно е. Вярно е, мога — съгласи се ковачът с алчна усмивка.
— Колко ще искаш за седло и амуниции? — попита Ник със същия циничен тон.
— Нали щеше да ми платиш още, когато свърша работата? — Рамон протегна отворената си ръка. — Сто ще са достатъчни. Нямам седла, но оглавниците им са там. — Той посочи към предната част на каруцата.
Ник отново отвори кесията. Сам не остана да види плащането, а отиде да си вземе една юзда… и почти се препъна. Да се движи свободно беше толкова странно, толкова непознато усещане.
Не беше осъзнала колко много е свикнала с тежката верига, колко много е свикнала да нагажда крачката си към тази на Ник. Без скобата глезенът й беше някак странно лек. Ядосана от странното усещане, тя се опита да не му обръща внимание, сграбчи една от юздите и тръгна към конете.
— Чакай.
Тя чу заповедта на Ник, но също не й обърна внимание. Вече не трябваше да се подчинява на заповедите му. Вече не.
Когато стигна конете, тя си избра по-малкия от двата. Бяха товарни коне, свикнали да теглят каруци, а не да носят дами на гърба си. Трябваха й няколко минути, за да разбере коя част от оглавника е за устата на коня. Като малка често яздеше, но си имаше коняр, който да се занимава с тези неща.