— Не го правиш както трябва — каза Ник.
Тя погледна през рамо и видя, че той идва към нея.
Да го вижда от разстояние също беше нещо непривично. Никога не го беше виждала по друг начин, освен съвсем близо до себе си. Той крачеше през тревата, изпълнен със самоувереност, решителен, силен. Широките му рамене изпъваха ризата, слънчевата светлина подчертаваше всяка извивка на тялото му.
Тя не обърна внимание на сърцето си, което прескочи един удар, и се обърна отново към коня.
— Знам какво правя — излъга.
— Ще тупнеш по задник в калта, преди да си изминала и десет метра. — Той застана до нея и взе оглавника от ръцете й.
— Нямам нужда от помощта ти — протестира тя, подразнена от начина, по който той взе нещата в свои ръце. — Нямаш право да… да…
Той не обърна внимание на гнева й и сръчно обязди коня й.
— Нима искаше просто да си тръгнеш, ваше благородие? Без да се сбогуваш?
— Нещо като щастливо избавление? — Тя беше доволна от студенината, която прозвуча в думите й, защото иначе пулсът й препускаше. Посегна към юздите, но той ги задържа.
Странно изражение играеше в ъгълчетата на устата му — не усмивка, но не и гримаса.
— Ще ми липсваш, ангелче.
Думите му звучаха така, сякаш наистина го мисли. А това само още повече я обърка и ядоса.
— Ще го преживееш, сигурна съм.
Искаше да си тръгне. Веднага. Приближи се към коня и понечи да го яхне. Ник се облегна на хълбока на животното и й попречи.
Тя стисна юмруци и погледна неспокойно към Рамон. Ковачът не им обръщаше ни най-малко внимание — седеше на стъпалата на фургона и броеше припечеленото.
— Мистър Джеймс — процеди тя през зъби, — имаш неотложна работа в Йорк, забрави ли?
Ник не се помръдна.
Тя впи поглед в гърдите му.
— Добре тогава, довиждане. Сега доволен ли си? — Гърлото й се сви и тя най-после разбра защо искаше — трябваше — да се махне оттук възможно най-бързо.
Не защото му беше сърдита, а защото се страхуваше, че може да издаде истинските чувства, които изпитва към него. Гласът й вече трепереше от вълнение, думите заплашваха сами да излязат от устата й.
Думи, които не искаше да каже.
Тя вдигна поглед, като отчаяно се опитваше да го погледне с пронизващи, безразлични очи.
— Довиждане. Това ли…
Ръцете му я обгърнаха и я дръпнаха силно. Устните му покриха нейните в гореща, дълбока целувка. Огън обхвана цялото й тяло, но този път тя му се противопостави. Натисна гърдите му с ръце, опита се да се освободи, но не можа.
Само след миг вече не искаше да го направи. Звукът, който се надигаше в гърлото й, вече не изразяваше протест, а копнеж. Не желаеше свободата си. Не искаше да казва „Довиждане“. Не искаше да го напуска. Решителността й, гневът й, всичко това се стопи в силните му ръце. Тя се предаде на мъжкия му аромат и на приятното усещане да се докосва до него. Той я прегръщаше така, сякаш искаше да жигоса тялото й със своето. Приведе я назад, целуваше я толкова дълбоко, че й се зави свят и земята сякаш изчезна изпод краката й.
После спря толкова внезапно, както бе започнал, изправи я и я държа, докато тя успя да си възвърне равновесието. Беше задъхана, поруменяла, безмълвна. Той се взря в очите й.
За последен път.
Тази мисъл го смрази. После ръцете му се сключиха на кръста й, той я повдигна и я сложи на широкия гръб на коня.
— Избягвай оживените пътища. — Гласът му беше дрезгав. — Бъди предпазлива. Ако видиш… ако… — Той явно не беше в състояние да довърши изречението. — По дяволите, просто бъди внимателна. — Подаде й юздите и отстъпи от пътя й. — Дано осъществиш мечтите си във Венеция. — Той присви очи, може би слънцето му блестеше. — И ме забрави.
Сам усещаше, че долната й устна трепери.
— Не искай обещания.
Не можеше да каже нищо повече. Не можеше да понесе нищо повече. Никога нямаше да го забрави. Никога. Заби пети в хълбоците на коня и се понесе на изток, към ослепителната утринна светлина. Горещите й сълзи превърнаха гората в мъгла от тъмни сенки и изумруденозелено.
Не погледна назад.
По нощното небе се струпваха облаци и закриваха луната и звездите. В далечината проблесна светкавица и вятърът, който рошеше косата й, обещаваше дъжд. Сам си помисли, че трябва да спре и да потърси подслон. Беше излязла от Канък Чейс преди час и сега следваше някаква пътека през полето, оставена от овце или друг добитък.
Измачканата й долна риза и копринената рокля нямаше да я защитят от пороя, но изглежда, въобще не я беше грижа дали ще се измокри до кости. Продължи напред, като забави хода на коня. Животното въобще не изглеждаше изморено, тя беше тази, която се чувстваше изтощена от дългото яздене.