И от предишната нощ. Една част от мозъка непрекъснато й напомняше за отнетата невинност, и за сладкото удоволствие, което беше изпитала.
За близостта, която беше загубила толкова бързо, колкото бързо се беше научила да й се наслаждава.
Тя премига, за да пропъди влагата от очите си. Не можеше да повярва, че са й останали още сълзи. Мили Боже, не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствала толкова нещастна. Толкова нещастна и изморена, че да не се тревожи за дъжда или за каквото и да било друго. Всичко беше толкова по-различно от снощи. Беше толкова странно да е сама.
Веднъж или два пъти, докато все още беше в гората, бе чула някакво движение зад себе си и въпреки че се скри между дърветата, в сърцето й се беше промъкнала надеждата. Дали не беше Ник? Дали не беше променил решението си и не я беше последвал?
Първия път беше сърна, втория — дива коза.
И в двата случая се почувства като глупачка. Как можеше да продължава да е толкова наивна, толкова глупава, за да мисли, че той може да я последва? Ник Джеймс не беше от мъжете, които преследват жени. Той се беше позабавлявал с нея и това беше всичко. Никога повече нямаше да го види.
Колкото по-скоро свикнеше с тази мисъл, толкова по-добре.
Започна да вали. Конят изцвили тихо.
— Съжалявам, момче — въздъхна тя. — Обещавам ти, че като стигнем в Мърсисайд, ще те продам на някого, който има топъл обор за теб.
Тя се приведе срещу дъжда и реши, че ще е по-добре, ако спре някъде. Топла храна и покрив над главата могат да й помогнат да подобри настроението си. Някоя ферма щеше да свърши работа.
Или пък можеше да се престраши и да отиде в някоя странноприемница Да си поръча гореща вана и хубав сапун.
Тази мисъл я накара да въздъхне. Може би точно от това имаше нужда след всичкото време, прекарано в пустошта. Но не беше сигурна, че може да си го позволи. Дръпна юздата на коня и бръкна в джоба си.
Напипа нещо обло.
Намръщи се и погледна надолу. Не виждаше почти нищо, но освен монетите, в джоба й имаше още нещо. Какво, по дяволите, беше…
Веднага щом пръстите й се сключиха около предмета тя разбра какво беше това.
Въздъхна, извади го и го вдигна. Светкавица раздра небето и изтръгна червени отблясъци от предмета.
Рубинът. Това беше рубинът на Ник!
Тя се взря невярващо в скъпоценния камък. Сигурно го е пуснал в джоба й, когато я прегърна за последен път. А тя беше така омагьосана от целувката му, че дори не е забелязала.
Но защо? Защо го е направил?
Изведнъж тя си спомни какво й каза, след като я целуна. Дано осъществиш мечтите си във Венеция.
Заля я вълна от чувства — изненада, любов и нежност. Камъкът щеше да й стигне за корабен билет до Италия. Щеше да е повече от достатъчен, за да осъществи пътуването си до Венеция. А също и да си купи малка къщичка.
Изумена, разчувствана, тя не забеляза, че бурята става все по-силна, че дъждът се превръща в порой. Затвори очи и стисна рубина на Ник, неговия подарък. Той означаваше толкова много за него. Беше разчитал на него. А след като плати на ковача, сигурно не му бяха останали повече от сто лири в монети.
Беше пожертвал собствените си мечти, може би повече… заради нея.
Тя притисна камъка към гърдите си и почувства топлина, въпреки бурята, въпреки ледения дъжд. Погледна към калното поле на запад, към Йорк.
Ник Джеймс бе откраднал сърцето й толкова лесно, колкото бе откраднал този рубин.
И все пак той си оставаше загадка за нея.
И щеше завинаги да остане загадка.
По бузите й се стичаха сълзи и се смесваха с дъждовните капки. Ник беше част от миналото й. Не можеше да направи нищо. Ако имаше нещо, което да й е ясно, то беше, че той не я иска.
Сам изтри очите си и смушка коня. Трябваше да потърси подслон. Трябваше да събере смелостта си и остатъците от разбитото си сърце и да продължи.
Пъхна ръката си в джоба на роклята… но не можеше да пусне рубина.
След два дни щеше да стигне до Мърсисайд. А после, благодарение на подаръка на Ник, щеше да тръгне за Венеция.
Глава 21
„Черният ангел“.
Това очевидно не беше една от хубавите заведения в Йорк.
Възседнал сивия си кон, на няколко метра надолу по улицата, Никълъс изучаваше кръчмата, към която се стремеше от седмици. Сърцето му биеше силно. Беше доволен от себе си.
Погледна предизвикателно към безоблачното нощно небе.
Беше успял. Въпреки всички препятствия по пътя си. Въпреки физическите страдания, които беше понесъл… и другото, по-болезнено отмъщение, което му беше приготвил Бог. Беше успял, беше пристигнал с три дни по-рано.
Вдигна яката на палтото си и свали шапката ниско над очите си. Не биваше да позволи на нетърпението си да го провали точно сега. Улиците бяха безлюдни по това време на нощта, но той трябваше да бъде предпазлив. Продължи напред.