Кръчмата беше заобиколена от евтини странноприемници и публични домове. Два фенера над вратата осветяваха надписа.
„Черният ангел“. Името беше написано с главни букви над картина, изобразяваща някакво крилато създание със страховито изражение… и тризъбец, подобен на дамгата на гърдите му.
Никълъс се намръщи — вече беше сигурен, че изнудвачът е някой, който го познава. Някой, който е виждал белега. Това място не е било избрано случайно.
Сърцето му заби гневно. Не му харесваше, че този неизвестен неприятел държи всички козове в ръцете си. Но който и да беше изнудвачът, скоро щеше да разбере, че комарът носи риск.
Че е допуснал съдбоносна грешка в момента, в който е пуснал онова писмо за Южна Каролина.
Никълъс слезе от коня и опитвайки се да изглежда спокоен, се приближи към перилата за завързване на коне. За негово щастие, в момента приличаше повече на член на Камарата на общините, отколкото на пират.
Беше спрял в първия град, след като излезе от Канък Чейс, продаде товарния кон и си купи най-бързото животно, което можеше да си позволи, а също така и нов комплект дрехи. Така че сега беше облечен почти изцяло в тъмносин брокат.
Външният вид може да лъже. И да помага.
Докато завързваше коня си, той се огледа внимателно. Не видя никого. Никой не се показа на вратата, никой не надникна през прозореца. Никой не беше оставен да наблюдава.
Разбира се, изнудвачът не очакваше той да се появи.
Копелето трябваше да пристигне след три дни и сигурно очакваше да намери тук един пакет, но не и самия Никълъс Броуган.
Никълъс се ухили, бръкна в чантата, прикрепена към седлото, и извади една пура. Толкова му бяха липсвали. Димът й се изви нагоре в хладния въздух. Лятото вече отстъпваше на есента.
Когато пъхна обратно кутията с пурите, пръстите му докоснаха бялата памучна риза, натъпкана на дъното… ризата, която бе откраднал от каруцата на циганите.
Ризата, от която още се носеше лекият аромат на Саманта.
Той се вцепени и издърпа ръката си, втренчен в измачканата риза. Каза си, че трябва просто да я изхвърли. Да я остави в миналото, както всичко останало, което преживя в Канък Чейс.
Но не можеше. През последните няколко дни бе имал не една възможност да се отърве от нея, но въпреки това продължаваше да я носи.
Той се намръщи. Започваше да разбира, че времето и разстоянието няма да притъпят тези проклети чувства. Не можеше да спре да мисли за Саманта. Не можеше дори да свикне със странното чувство, че веригата не е на глезена му.
Всяка крачка, която правеше, му напомняше за нея.
А докато яздеше в дъжда, той си мислеше за тънката й рокля, чудейки се дали си е купила палто или наметка. Или пък дали е спряла някъде, за да се подслони.
Дали беше в безопасност? Дали й беше топло? Дали се стараеше да избягва стражарите, които сигурно все още ги търсят? Дали беше добре?
Затвори капака на чантата с рязко движение, напомняйки си, че Саманта е оцелявала шест години сама, преди да го срещне. Тя не се нуждаеше от него. Дръпна си от пурата… но почти не усети онова, което отдавна беше едно от любимите му удоволствия.
Чудеше се какво ли си е помислила Саманта, когато е открила рубина в джоба на роклята си.
Искаше му се да може да види изражението на лицето й в този момент.
Изведнъж осъзна, че се взира в луната с усмивка. Разтърси глава и стисна пурата със зъби.
Да й подари скъпоценния камък, беше безсмислена проява на щедрост. За която, без съмнение, щеше да съжалява. Но нямаше смисъл да се тормози за това или за каквото и да било друго, свързано с бившата му спътничка. Вече не беше отговорен за Саманта, тя вече не беше… негова.
Тя не би и могла да бъде негова, напомни си той. Тя беше малко бягство от ада, в който живееше, усещане за Рая, което щеше да го преследва до края на дните му. Бяха му останали само спомени, само образи, които да го държат буден през нощта.
И една измачкана риза.
Обърна се и тръгна към вратата на кръчмата, опитвайки се да пропъди образа на Саманта Делафийлд от ума си. Имаше още три дни до Архангеловден. Не можеше да си позволи да се разсейва точно сега.
Стигна до вратата, бутна я и влезе вътре.
Помещението беше задимено, носеше се натрапчивата миризма на бира, вино и мъжка пот. Светлината идваше от един железен светилник, в който догаряха няколко свещи. На някои от масите имаше позаспали пияници, на други — мъже разговаряха тихо.
Никълъс не видя весели групи от местни хора, които да клюкарстват, да си разказват мръсни вицове и да пеят пиянски песни. И имаше само още един изход — врата в другия край на помещението. Мястото беше подходящо за тайни срещи и за нечисти сделки.