Изнудвачът бе направил добър избор, помисли си Никълъс. Уважението и тревогата му нарастваха.
Тръгна към дългия тезгях, който заемаше почти цяла стена, и махна към прозяващия се собственик.
Но преди да успее да си поръча бира и да зададе няколко въпроса, една ръка се отпусна на рамото му и той чу тих глас зад гърба си:
— Чаках те.
Никълъс седеше, облегнат на стената, шапката му лежеше на пейката до него, кракът му беше вдигнат на отсрещния стол. Наблюдаваше човека срещу себе си и клатеше глава.
— По дяволите, ти си последният човек, когото очаквах да намеря тук.
Ману вдигна чашата с бира. В усмивката му нямаше и следа от разкаяние.
— И аз се радвам да те видя, капитане.
— Никога не си бил способен да изпълняваш заповеди. — Все още намръщен, Никълъс отпи от своята чаша. — Трябваше да те накажа за това още преди години.
Ману кимна, уж сериозен.
— Може би щеше да ме научиш да уважавам дисциплината.
— Мисля, че вече е прекалено късно.
— Точно така, капитане. — Усмивката на африканеца стана още по-широка. — Точно така.
Никълъс замълча. Гледаше в чашата си. Нямаше никакъв смисъл да отпраща Ману, след като така или иначе вече беше тук. А и ако трябваше да бъде искрен, радваше се на присъствието му. Радваше се да види кормчията си, да има някой предан помощник на своя страна.
Предан приятел, поправи се той. Намръщи се, изненадан от тази дума. Отдавна беше спрял да се доверява на някого, още по-малко да нарича някого свой приятел.
Но Ману беше преживял с него толкова трудности, бе останал с капитана си през всичките му премеждия, винаги на разположение, когато имаше нужда от него. Дори по времето, когато Никълъс Броуган настояваше, че не се нуждае от никого.
Никълъс погледна нагоре. Не познаваше някой, който да заслужаваше повече да се нарече негов приятел.
Забеляза, че Ману проявява уважение към мълчанието му. Постепенно на лицето му се появи усмивка, подобна на тази на приятеля му.
— От колко време си тук?
— От два дни. Наблюдавах кръчмата.
И двамата бяха започнали да говорят тихо.
— Пристигна ли пакетът? — Никълъс запали още една пура.
— Да. Барманът го прибра. Казва, че никой не е питал още за него. Никой освен мен.
Никълъс погледна към дебелия мъж, който дремеше на бара в другия край на задименото помещение.
— Радвам се да разбера, че сме поверили нещо толкова ценно на този бдителен, достоен за уважение човек.
Ману се ухили.
— Да. Реших, че ще е най-добре да съм постоянно тук, когато кръчмата работи. Въпреки че май започнах да се пропивам. Това може и да е една ужасна дупка, но бирата е добра.
Никълъс отпи отново от чашата си и се усмихна.
— Ще ти трябват повече от два дни, за да се пропиеш. И така, кажи ми защо не си в Южна Каролина?
— Просто реших да направя малко отклонение. След като те оставих на брега, реших да отида до Лондон, за да поговоря с една дама.
— Кларис. — Никълъс повдигна вежди, любопитен и малко изненадан. — Все още ли мислиш, че е замесена?
— Признавам си, че така мислех преди. Една изоставена жена и т.н. — Ману поклати глава. — Но тя каза, че въобще не се е сещала за теб през последните шест години, и аз й вярвам. Отне ми известно време да я открия — вече не живее в Ийст Енд. Има си къща на Кавендиш Скуеър. Издържа я един пъпчив банкер, който смята, че слънцето изгрява и залязва в деколтето й. Тя няма нужда от пари.
— Значи най-накрая е хваната голямата риба, така ли? — Никълъс издуха дима към тавана. — Винаги съм знаел, че Кларис ще се оправи.
Не изпитваше никаква ревност. Кларис беше просто едно развлечение по времето, когато все още жадуваше за отмъщение. Никога не можа да й даде това, което тя искаше — което изискваше. Пари, сигурност, внимание, бъдеще. Бяха прекарали доста приятни мигове заедно и след две години…
Изведнъж една мисъл го порази като гръм — след цели две години заедно не му беше трудно да напусне Кларис. Не му беше трудно да напусне която и да било жена, с която бе имал връзка.
Докато не се появи Саманта.
За по-малко от седмица, Саманта се беше превърнала в част от него както кръвта която течеше във вените му, както сърцето, което биеше в гърдите му.
— Кларис вече се движи в много заможни среди — продължи Ману. — Не може да се каже, че се зарадва много на появата ми. Нейният приятел не знае нищо за миналото й.
— Което е свързано с типове като нас. — Никълъс се насили да съсредоточи вниманието си върху темата на разговора.