— И ще е доволна, ако всичко си остане така, както си е. — Ману пресуши чашата си. — Тя не е замесена, капитане. Кълне се, че не е казвала на никого, че си оцелял след онова корабокрушение.
— Но никой друг не знае — процеди през зъби Никълъс. — Никой друг, освен нас тримата.
— Може би грешим. Сигурно още някой знае.
— Някой, който е решил да не предприема нищо в течение на шест години. — Никълъс погледна към другите мъже в кръчмата. — А в това няма никаква логика.
— Да — съгласи се Ману. — Точно затова реших да направя още едно малко отклонение, след като напуснах Лондон. Йорк не е чак толкова далеч. Освен това корабът ни не е в състояние да излезе в открито море.
Никълъс се намръщи.
— Пак ли задната мачта?
— Не, с нея всичко е наред. Проблемът е в кръпката, която направихме под ватерлинията преди няколко години. Оттам влиза вода.
Никълъс изпсува.
— Нищо, което да не може да се поправи, капитане. Аз просто нямах пари. Трябваше да оставя кораба на доковете в Лондон.
— Колко пари ни трябват?
— Около петдесет, може би седемдесет и пет.
— Чудесно. — Никълъс напипа кесията си. Очевидно щеше да напусне Англия толкова беден, колкото пристигна.
Или, по-вероятно, въобще нямаше да я напусне. Реши, че трябва да изпрати Ману в Лондон с парите.
— Ману, веднага щом свърша с това — той кимна към тезгяха в другия край на помещението, — трябва да напусна страната, и то бързо. Аз… ъъъ… имах малко неприятности със закона на път за насам.
— Помислих си го.
Липсата на любопитство изненада Никълъс.
— Няма ли да попиташ какво е станало?
— Аз знам, капитане. Всички в Англия говорят за това от една седмица насам.
Студена тръпка полази по тялото на Никълъс.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
Ману стана и отиде до бара, взе една купчина вестници и се върна на масата.
— Навсякъде само затова пишат. — Той бутна вестниците. — Описанието на този беглец ми се стори познато. Особено начинът, по който… ъъъ… си се отървал от стражарите.
— Проклятие — изръмжа Никълъс, като прочете заглавията.
Точно от това нямаше нужда. Беше твърде лошо за безопасността му. И за тази на Саманта.
— Това не е чак толкова лоша новина, капитане — каза Ману и се ухили. — Никой, който не те познава, не би се досетил, че това си ти. Дори аз не бях сигурен. Те смятат, че си някой разбойник на име Джаспър Норуел. Ти не си този, който ги интересува. — Той разгъна единия от вестниците и посочи. — Статиите са само за нея.
Никълъс погледна там, където сочеше пръстът на Ману, и всичко останало изгуби значение в този момент.
Това беше рисунка на Саманта, отговаряща точно на външния й вид.
Сграбчи вестника и го стисна толкова силно, че смачка хартията.
— Какво, по дяволите…
— Този портрет виси на всяка стена в Северна Англия. Въобще не ги е грижа за теб. Тя е голямата новина.
Никълъс не го слушаше. Четеше. Имаше чувството, че са го ударили с чук в гърдите, че не може да си поеме въздух.
Въпреки че и той беше споменат, цялото внимание беше съсредоточено върху Саманта. Във всеки вестник имаше нейни описания — с най-малките подробности. Всичките направени от някакъв млад стражар на име Такър.
Никълъс стисна зъби. Изведнъж всичко се скри зад червена мъгла. Трябваше да убие Такър, когато имаше възможност.
Чичото на Саманта, известният лондонски съдия Прескот Хибърт претендираше, че е много загрижен за „лудата“ си племенница. Имаш намерение да се присъедини лично в издирването й. И предлагаше солидна награда за всякаква информация за местонахождението й. Молеше всеки, който я е виждал през последните няколко месеца, да се обърне към него.
Никълъс усети как жлъчката се надига в гърлото му, докато четеше сантименталните молби на Хибърт. Всичко беше лъжа. Мръсотия. Хибърт бе този, който я бе наранил.
И без съмнение копелето щеше да направи нещо още по-лошо, ако я хване.
— Не мисля, че има за какво да се притесняваш — казваше Ману. — Съвсем малко споменават за теб. Нея търсят. Доста смешно, нали? Да смятат, че си някой обикновен разбойник.
— Много смешно!
Никълъс захвърли вестника. Не беше в състояние да каже нищо повече. Саманта беше в много по-голяма опасност от него… а тази ирония на съдбата въобще не му се струваше забавна.
Чувството, което изпитваше, беше много по-дълбоко от тревога или притеснение.
Студен, ужасен страх.
Дали Саманта е спряла в някой град на път за Мърсисайд? Дали е видяла някой вестник?