— Капитане?
Ману изглеждаше объркан, но Никълъс не му обърна внимание. Сърцето му щеше да изскочи, ръцете му се потяха. Проклятие, какво би могъл да направи? Нямаше как да я предупреди, нямаше как да стигне до Мърсисайд и да се върне преди Архангеловден.
Трябваше да стои тук и да убие този, който дойде да вземе пакета. Точно затова беше дошъл в Англия и бе рискувал живота си. Не можеше да си тръгне сега.
Какво, по дяволите, трябваше да направи?
Саманта беше сама.
И яздеше право към капана.
Глава 22
Сам вървеше по тъмните улици на Мърсисайд. Беше толкова изтощена, че й се струваше, че повече не може да продължи. Нощният вятър щипеше кожата й през тънката рокля и тя започна да разтрива ръцете си. Вървеше към къщи.
След три дни неспирно яздене цялото тяло започна да я боли. Беше продала коня в първия обор, на който попадна, влизайки в града, и мислеше, че ако никога повече не види кон през живота си, щеше да се чувства щастлива.
Трепереше. Опитваше се да се успокоява с мисълта колко добре ще й подейства сънят в истинско легло. Беше избягвала всички градове от Канък Чейс до тук, решила, че странноприемниците могат да бъдат опасни. Беше спирала за почивка само веднъж, в една ферма. Но почти не можа да спи.
Беше толкова странно да е сама… да няма кой да я пази, докато спи. Липсваше й това усещане.
Липсваше й Ник. Толкова й липсваше, че почти не можеше да яде, камо ли да спи. Всеки път, когато успееше да затвори очи, той идваше в сънищата й.
Когато за пръв път видя отражението си в едно огледало във фермата, докато се миеше. Сам беше поразена. Изглеждаше толкова различна. Под мръсотията и праха кожата й беше бледа, очите й — зачервени от плач. По врата си откри белези, които нито сапунът, нито водата можеха да премахнат. Това беше останало от страстните целувки на Ник.
Той я беше белязал — тялото й, сърцето й, душата й.
Тя преглътна и се опита да прогони тази мисъл така, както той я бе прогонил от живота си. Но без да се замисля, тя пъхна ръката си в джоба на роклята и пръстите й стиснаха рубина, сякаш той можеше да й даде топлина.
В момента, в който осъзна какво прави, тя се насили да го пусне. Изпъна рамене и продължи да върви. Беше време да се изправи срещу реалността и да спре да мисли за това, което никога няма да стане. След време отново щеше да свикне да бъде сама. Дните и нощите щяха да станат по-поносими. Някога.
Поне така се надяваше.
Луната беше почти пълна и осветяваше мокрите от дъжда улици на Мърсисайд, но това не можеше да подобри настроението й. Обикновено пристигаше тук с чувство на облекчение, щастие, задоволство. Всеки път, щом свършеше работата си в определен район, тя идваше тук, за да остави парите в стаята си.
Винаги с нетърпение очакваше да се прибере тук. Това място й даваше уюта на нормалния живот, отдих след престъпленията, които извършваше. Обикновено си почиваше седмица-две, през които живееше мирно и кротко, ходеше на пазар, разговаряше със съседите.
Но тази вечер тя не изпитваше нито радост, нито облекчение.
„Просто съм много изморена“ — казваше на себе си тя. Имаше нужда от един здрав сън. Всичко щеше да изглежда по-добре на сутринта.
Най-накрая се добра до порутената сграда, в която се намираше стаичката й. Погледна към прозореца си, към мансардата, която бе наричала свой дом в продължение на пет години. Но не можа дори да се усмихне. Препъвайки се по стълбите в тъмното, тя осъзна, че ще се наложи да поработи над ключалката на собствената си врата. Малкото портмоне, в което бяха ключовете й, беше конфискувано от Бикфорд при ареста й.
На последната площадка на стълбището нямаше много място за движение и още по-малко светлина, но тя напипа ключалката по памет и се залови за работа. Отвори я за секунди. Въздъхна, бутна вратата, влезе и я затвори зад гърба си.
През прозореца влизаше лунна светлина. Тя направи няколко крачки в тъмнината, присвила очи, за да привикне зрението й… и се блъсна в нещо.
— Какво, по дяволите…
Това беше малката й масичка, съборена на пода. Сам замръзна на мястото си.
На слабата светлина успя да види една ваза, строшена на пода. Счупени столове. Малкото й дрехи и вещи бяха разпилени по земята.
Стаята беше претърсвана! Тя се обърна бързо и се сети, че в умората си беше забравила да провери конеца, който винаги оставяше на вратата като предпазна мярка.
По гърба й полази страхът. Стражари.
Остана неподвижна, спря дори да диша. Чудеше се дали е сама в стаята.
Не чуваше нищо. Никакви стъпки, никакво дишане. Нищо освен ударите на сърцето си.
Беше сама. Но може би те наблюдаваха отвън. Може би само след минута щяха да се втурнат тук и да я арестуват.