„Ник“ — помисли тя, изведнъж разбрала за какво е цялата тази история. Обзе я страх. Той търсеше Ник.
— След като стражарите претърсиха стаята ти и не откриха нищо — продължи той, — чичо ви реши да ви чака тук. Помислих си, че той може да знае нещо, което аз не знам, така че аз също реших да чакам. Вече щях да се откажа, когато вие най-после пристигнахте и… е, сама знаете останалото. — Той си играеше с ножа, като бързо го премяташе между пръстите си. — Всичко, което искам, мис Делафийлд, са отговорите на няколко прости въпроса. Дайте ми това, което искам, и можете да вървите по пътя си.
— Не мога да го направя без кутията в джоба ви.
Отговорът й изглежда го изненада.
— Трябва да сте ми благодарна, че ви оставям да се измъкнете жива.
— И очаквате да ви повярвам, мистър Фостър? Да убивате, изглежда, е ваша втора природа.
Очите му потъмняха.
— Аз не убивам без причина. Просто съм научил няколко начина да се защитавам. Както вече ви казах, не ме интересувате нито вие, нито дебелият ви чичо. А сега ще отговорите ли на въпросите ми?
Студено мълчание беше единственият й отговор.
— Да започнем с един по-прост въпрос. Всъщност, той е толкова прост, че може да направи останалите ненужни. Може би греша. Може би преследвам сенки. Вие ще трябва да ми кажете.
Тя сви рамене.
— А, някакъв намек за съдействие. — Той се наведе още по-близо. — Човекът, когото арестуваха заедно с вас — той наистина ли беше Джаспър Норуел?
Сам продължи да се взира в него. Нямаше представа що за човек е този Колтън Фостър, какво иска от Ник или какво би направил, ако го открие. Така че реши да си държи езика зад зъбите.
— Можем да го направим по по-лесния начин — ледено каза Фостър, — а можем да го направим и по по-трудния. — Ножът бавно погали бузата й. — Много съм добър с това. Мога да ви накарам да ми се молите да отговорите на въпросите ми.
Сам мислеше бързо. Беше ужасена. Страхуваше се за себе си и за мъжа, който обичаше. Всеки удар на сърцето й подсказваше, че трябва да предпази Ник.
А не знаеше дали Фостър наистина ще изпълни заплахата си. Не беше ли споменал, че не наранява невинни? Да. Да, беше казал.
От друга страна той изглежда не я смяташе за невинна.
— Ще ви попитам отново — каза той. — Спътникът ви Джаспър Норуел ли беше?
Той премести ножа по-надолу и го притисна към гърлото й.
Съвсем малко оставаше да я прониже.
— Не — прошепна Сам, втренчена в него. Мразеше го. — Не, не беше той.
Сините очи на младия мъж станаха студени, пронизващи.
— Разбирам. — Устата му се превърна в сурова линия. — Описанията във вестниците споменават тъмна коса и зелени очи. А имаше ли случайно белег — дамга ето тук, на гърдите? — Той нарисува символа върху собствените си гърди с ножа. — Насочена надолу вилица с три зъба?
Сам стисна очи.
— Аз… аз не знам.
— Не ме лъжете, мис Делафийлд — каза той гневно. — Ако съдя по следите по врата ви, освен ако напоследък в Канък Чейс не са се появили огромни комари, вие и вашият спътник сте се сприятелили. А сега — кажете ми истината. Видяхте ли дамга на гърдите му?
Тя остана безмълвна, отчаяна, уплашена.
После кимна.
Фостър скочи от стола. Проклинаше.
— Не мога да повярвам! — Той започна да крачи из стаята. — Не мога да повярвам, че Броуган ще рискува да се върне в Англия!
— Броуган? — попита Сам, объркана.
— Ако си мисли, че ще вляза в капана му, много бърка. Трябваше просто да ми плати. Можех да поискам четиридесет или петдесет хиляди. А поисках само едно подаяние!
— Мисля, че вие…
— По дяволите, не съм искал да се изпречвам на пътя му. Точно това не исках. — Той се обърна и тръгна към нея.
— Всичко, което поисках бе това, което той ми дължи. Това копеле ми попречи да направя кариера във флотата. — Той потупа празния ръкав на палтото си. — Той ми е длъжник. И по един или друг начин, ще го накарам да ми се издължи.
— Но вие грешите! — най-после успя да го прекъсне Сам. — Човекът с мен не беше някой на име Броуган. Той беше плантатор от колониите и се казваше Ник Джеймс. Не…
Погледът, който Фостър й хвърли прекъсна и думите й, и дъха й.
— Казах ви да не ми губите времето. Не се опитвайте да го защитавате.
— Казвам ви истината.
— Истината? Истината е, че имам проблем, мис Делафийлд. — Той се приближи до нея и заби ножа в стола, на който седеше преди малко. — Разбирате ли, нямам достатъчно доказателства за да отида при властите. Само подозренията ми и няколко неща, открити след години издирване. Блъфирах. Не мислех, че няма да плати. — Той отново се обърна и прокара пръсти през косата си. — Не мога да отида в Адмиралтейството с празни ръце и с невероятната история, че Никълъс Броуган е възкръснал от мъртвите. Не само че няма да ми платят наградата от десет хиляди лири, но и ще ме осъдят.