Кожа с цвят на мед, руса коса… сякаш от злато. Блестеше като съкровище, откраднато от испански галеон.
А пиратът в него не можеше да устои на златото.
Усети приятна напрегнатост в слабините си, дишането му се учести само като я гледаше, представяйки си как краката й се сключват около хълбоците му.
Сякаш прочела мислите му, тя бързо оправи полите си и промърмори някакво проклятие.
Той вдигна очи и погледите им се срещнаха. Беше достатъчно близо, за да види цвета на очите й, които блестяха предизвикателно в светлината на фенерите.
Злато. Тя имаше златни очи — светъл, прозрачен кехлибар с точици от чисто злато около зеницата.
Очите му забелязаха още нещо златно — нещо блещукаше на късата избеляла панделка, прикрепена към деколтето й. Медальон със странна форма. Беше продълговат и приличаше на буренце. Тя се задъха, стисна го в юмрук и го притисна към себе си. Сякаш да го запази от него.
Или защото той притежаваше някаква сила която я закриляше.
Той се чудеше как, по дяволите, момиче като това тук се беше озовало в затвора. И откъде беше научила тези пиперливи думи и уличните номера, които демонстрира преди малко.
Едно беше сигурно — ако той въобще разбираше нещо от жени — а той разбираше — тази беше една от най-красивите, които някога бе виждал.
— За какво те арестуваха? Сигурно си крала сладкиши на някой прием?
— Какво ти влиза в работата? — Леденият й тон отговаряше на презрението в очите й.
Той забеляза, че погледът й често се мести към вечерята му. Очевидно беше гладна.
Облегна се удобно на решетките и загриза отново овнешката плешка, като звучно облизваше пръстите си.
— Просто се опитвах да завържа приятелски разговор — обади се най-накрая и захвърли кокала настрана.
Той определено не се опитваше да завърже приятелски разговор. Ако беше някоя джебчийка, въобще не го беше грижа дали щеше да изгние тук, докато чака съдия-изпълнителя.
Но ако обвиненията срещу нея са сериозни и наградата — достатъчно висока, може би утре тя също щеше да тръгне за Лондон. С него. Което означаваше, че щяха да тръгнат с каруца или карета.
Накратко, тя би могла да му причини неприятности. А още неприятности беше последното нещо, от което имаше нужда в момента.
— Приятелски разговор? — Тя повдигна едната си вежда. — Въобще не съм приятелски настроена. — Продължаваше да стиска медальона в ръката си и добави тихо: — Особено към такива като теб.
Натика панделката и прикрепеното към нея бижу обратно в деколтето си и започна да изучава обстановката точно както и той бе направил преди известно време. Изправи се, изтупа праха от роклята си и разгледа ключалката на вратата на килията, а после и дървената стена отзад.
— Няма смисъл — посъветва я той. — Заключени сме здраво. Може да се каже, че си заключена тук, докато дойде съдията през януари… освен ако, разбира се, не си задържана по някое сериозно обвинение.
Тя го погледна раздразнено.
— Джебчийство — смутолеви.
Нищо сериозно. Никълъс въздъхна с облекчение.
— Фалшификация на документи — добави тя след малко. Той се напрегна.
Тя въздъхна уморено.
— И обир.
Настроението му се влошаваше с всяка изминала минута.
Тя се отпусна в единия ъгъл на килията си, гласът й стана толкова тих, че трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да чуе следващите й думи:
— И опит за убийство.
Той я погледна учуден, невярващ.
— Нека да позная, ваше благородие — всичко това е една ужасна грешка и вие сте съвсем невинна?
Тя се изсмя дрезгаво, без капчица хумор.
— Невинна? — Тя затвори очи и повтори, сякаш това беше дума на чужд език, която не можеше да разбере. — Невинна. — Тя поклати глава и прошепна: — Не, не съм невинна. — Лицето й изразяваше едновременно горчивина и тъга. Тя поклати глава. — Споменаха, че няма да чакат съдията. За мен е обявена доста голяма награда.
Никълъс изпсува.
— Лейди — изръмжа той, — как така сте се оставили да ви хванат?
— О, извинете ме — озъби се тя и вирна брадичка, — въобще не бях го замислила така. Много съжалявам, ако това ви причинява някакво неудобство.
— О, никакво неудобство. Просто ще си правим компания утре на път за Лондон в проклетата каруца.
— Лондон?
— Точно там са съдиите по това време на годината. Ти къде си мислеше, че ще те карат? На панаир?
— В Манчестър. Или в Нотингам… не може да е Лондон. Може би грешиш…
— Не греша. Ти и аз утре тръгваме за Лондон.
Тя пребледня. Сякаш този път наистина щеше да припадне.
— О, Господи, не!
Сви се на пода, обви ръце около коленете си и притисна чело към тях. Изстена.