— Напротив, точно това очаквам. И ще ви придружа при това. Защото, честно казано, лейди, не ви вярвам. Струва ми се, че Броуган е пуснал в ход очарованието си и е замаял красивата ви главица. В случай, че ви мине през ума да се опитате да го предупредите, аз ще бъда наблизо с това, насочено към вас. — Той размаха пистолета. — А дори и Броуган да е довел хора със себе си, никой няма да може да ме познае. Никой не знае кой съм аз, дори самият Броуган. На опасност се излага само човекът, който ще вземе пакета.
— Какво ви кара да смятате, че ще ви помогна?
— Има три причини. Първо, трупът на чичо ви ще бъде открит във вашия дом. Стражарите горяха от желание да ви арестуват преди, а помислите си колко ще се увеличи желанието им сега. До утре сутринта срещу вас ще има повдигнато обвинение в убийство. Не мисля, че искате да останете в Англия повече, отколкото е необходимо. Второ, тъй като аз не съм неразумен, щом ми подадете пакета аз ще Ви върна част от това — той потупа джоба, в който бе прибрал кутията с парите й, — така че да можете да продължите натам, накъдето сте тръгнали. И трето… — Той размаха пистолета пред носа й. — Не ви давам право на избор.
Сам се взираше в него, мислеше трескаво и се опитваше да разбере какво става. Но й се виеше свят, сърцето й биеше лудо. Не знаеше какво да направи, накъде да се обърне. Всичките й планове се проваляха. Беше се върнала точно там, откъдето бе започната в деня, в който избяга от Лондон. Беше сама, изплашена, преследвана.
Само че този път сърцето й беше разбито като порцелановата ваза на пода. Всичката любов към Ник беше пропиляна, загубена.
Ник.
Не. Не, това не беше истинското му име. Той я беше излъгал. Беше я използвал и изоставил. Нищо чудно, че не я искаше в живота си — тя беше просто едно кратко развлечение.
Разтрепери се от болка и гняв. Отвори очи и погледна Фостър. Какво би могла да направи? Имаше нужда от време за размисъл. Единственият безопасен изход засега беше да тръгне с него. И да чака подходяща възможност да избяга.
Единственото, което искаше в момента, беше да се свие на кълбо и да изплаче всичката мъка от разбитото си сърце.
Но вместо това вирна брадичка и срещна погледа му.
— Много добре. Ще направя това, което искате…
— Колко мъдро от ваша страна.
— Само ако се съгласите да ми върнете парите, щом получите проклетия пакет.
Той се усмихна и свали пистолета.
— Съгласен. Направихте правилния избор, мис Делафийлд. — Той се изправи и след това помогна на нея. — Вече работите за мен.
Глава 23
Това беше без съмнение най-голямата лудост, която е извършвал.
Дрехите на Никълъс бяха мокри от дъжда, вятърът дърпаше косата му, но той се беше привел над врата на коня и го пришпорваше.
Още два или три часа и щеше да пристигне в Мърсисайд. Ако преди това не счупи врата си. А дори не знаеше как щеше да намери жилището на Саманта.
И без съмнение, целият град щеше да бъде пълен със стражари.
Но не го беше грижа. Най-тревожно беше, че му беше нужно съвсем малко време, за да вземе това решение. Животът на Саманта беше в опасност, а това се беше оказало достатъчно, за да промени плановете си.
За пет минути обясни на Ману каква е ситуацията и излезе от кръчмата. Повери на приятеля си жизненоважната мисия, заради която бе дошъл в Англия. Заповяда на Ману да убие този, който дойде да вземе пакета, без да задава никакви въпроси, без никакво колебание.
Дъждовните капки се забиваха в лицето му като игли, но той не забелязваше. Не би могъл да продължи да живее, ако нещо се случи със Саманта, а той е бил в състояние да го предотврати. Не можеше просто да си тръгне и да прекара остатъка от живота си, чудейки се дали е успяла да избяга или не.
Тя имаше значение за него… повече отколкото той самият имаше значение за себе си.
И по дяволите, ако чичо й я беше докоснал, щеше да изкорми това копеле.
Възнамеряваше лично да заведе Саманта в Лондон, след като я намери. Не му пукаше дали тя иска той да я защитава или не. Не би могъл да се върне в Америка, ако не е сигурен, че тя е в безопасност.
Щеше да я качи на първия кораб за Венеция. После ще се срещне с Ману у Кларис и когато корабът им бъде поправен, ще тръгнат за Южна Каролина.
Никълъс не беше сигурен как ще понесе това — да види отново Саманта, да я докосва, да я прегръща, само за да я отпрати за втори път.
Очевидно Господ все още не му беше отмъстил достатъчно.
Погледна нагоре. Започваше да мисли, че Господ има някакво странно, жестоко чувство за хумор. Поне що се отнася до бившите пирати.
Само една приятна мисъл имаше в главата му: утре, преди още да е паднала нощта изнудвачът щеше да е мъртъв.