Ману беше обещал, че този път ще се подчини на заповедта.
След много дъждовни и мъгливи дни, утрото на Архангеловден беше ясно. Промяната във времето беше накарала почти всички жители на Йорк да излязат по улиците. Но Сам не мислеше за времето, докато каретата с нея и „работодателя“ й се носеше по калдъръма.
Сигурно ще може да избяга, да се слее с тълпата, мислеше тя, обнадеждена.
Металното дуло на пистолета се заби в ребрата й, преди дори да е успяла да довърши мисълта си.
— Ще пристигнем след още няколко минути — каза глухо Фостър. — А сега запомнете, мис Делафийлд, следвайте инструкциите и ще бъдете свободна, сякаш това никога не се е случвало. Всичко ще свърши като лош сън.
Тя преглътна. Сън? По-скоро кошмар. Беше хваната в капана на един кошмар, който нямаше край.
— Няма да ви причиня никакви неприятности.
Не и докато не й се предостави възможност да избяга, без да получи куршум в гърба.
Фостър седеше до нея на тапицираната с кадифе седалка. Не й отговори. По лицето му не трепваше нито един мускул. Той очевидно не й вярваше, въпреки усилията й да притъпи бдителността му. Пътуването от Мърсисайд до тук им бе отнело два дни. Два от най-дългите дни, които беше преживявала. Не беше спала, нито яла и трепереше от студ, въпреки костюма за езда, който беше облякла. Дори дебелото вълнено наметало не можеше да й помогне срещу студения страх, който я изпълваше отвътре.
Фостър й бе позволил да се преоблече, преди да напуснат жилището й, но я бе претърсил за оръжие, преди да среже въжето на китките й. Намери скъпоценния камък в джоба й и й го взе.
Всичкото това насилие я бе накарало да забрави подаръка на Ник. Но когато Фостър й го отне, тя започна да мисли. Да си спомня.
И все повече се убеждаваше, че Ник Джеймс не би могъл да бъде Никълъс Броуган.
Как би могъл един алчен пират толкова лесно да се раздели с такава ценна вещ?
И освен това не всичко, което й беше казал, бе лъжа. Ами страховитите образи от детството му, за които разбра по време на треската му — обесването на баща му, ужасния затворнически кораб? Това не беше измислено, за да спечели симпатиите й; то беше самата истина.
— Продължавам да твърдя, че има някаква грешка — обади се тихо тя, докато Фостър гледаше през прозореца на каретата. — Ник Джеймс не е пират. В Англия сигурно има и други мъже с такава дамга. Не е възможно те всичките да са Никълъс Броуган.
Фостър поклати глава и промърмори нещо под носа си. Тя не успя да разбере всичко, но чу думата блондинка, последвана от безмозъчна.
— Мис Делафийлд, хващате се за сламки.
— А вие сте заслепен от жаждата си за отмъщение.
Той я погледна, очите му пламтяха.
— Ако сте живели само един ден от моя живот, лейди, щяхте да знаете, че имам това право.
Тя премести погледа си от младежкото лице към празния ръкав, после погледна надолу.
— Знам, че животът ви е бил труден — тихо каза тя, — но вие не сте единственият човек на тази земя, който е страдал.
— Страдал? — повтори остро той. — Какво знаете вие за страданието? Имате ли някаква представа какво означава да бъдеш сакат, мис Делафийлд? Хората да се взират в теб, където и да отидеш? Да виждаш в очите им единствено съжаление и погнуса? Да бъдеш само половин човек? — Той изстреля въпросите към нея с дрезгав глас. — Знаете ли как един човек, който е само половин човек, изкарва прехраната си? Той се бори за съществуванието си, оцелява встрани от обществото, прекарва всеки ден и всяка нощ от живота си сам…
Той внезапно спря и се обърна отново към прозореца.
Сам се облегна на кадифените възглавници, поразена от избухването на Фостър… и от болката му. Изпита съчувствие и съжаление, но знаеше, че това би го вбесило. Животът му сигурно наистина е ужасен, помисли си тя. Не защото беше изгубил ръката си, а защото се беше отказал от живота толкова млад, беше позволил на гнева и огорчението да превърнат сърцето му в лед.
— Мистър Фостър, може и да не ми повярвате — осмели се да каже тя, — но аз знам какво означава да си сам…
Той изпсува.
— Запазете тъжната си история за някой, който може да се заинтересува. Каквото и да сте изстрадали, то е нищо в сравнение с това, което аз съм изстрадал. Особено в ръцете на Никълъс Броуган. — Той произнесе Броуган като проклятие, сякаш самото име беше виновно за болката му. — Вас просто ви е прелъстил и изоставил като стара дреха точно така, както го правеше с всичките си останали любовници. — Фостър отново се обърна към нея. Очите му бяха студени, гласът му жесток. — Искате ли да знаете колко любовници е имал? Бих могъл да ви кажа приблизително…